Читаем Допустим риск полностью

— Това проклето доказателство — отвърна тя и посочи писмото. — И тук става дума за доказателството, използвано срещу Елизабет. В документ, който открих в архивите на окръжния съд на Есекс, то е определено като окончателно, което ще рече, че е неоспоримо и присъдата, издадена въз основа на него, не може да бъде обжалвана. Споменава се в още няколко писма, но никъде не е описано. Та основната цел на моя кръстоносен поход е да разбера какво е представлявало.

— Имаш ли някакви предположения? — поинтересува се Кинард.

— Според мен е свързано с окултизма — отговори младата жена. — Вероятно става въпрос за книга или кукла.

— Мен ако питаш, от писмото по-скоро излиза, че е било книга — сподели мъжът. — Но нямам представа какво според тях би могло да е „страховита“ книга. Първият готически роман е написан чак през XIX век.

— Ами ако е книга, където е описано как се приготвя магьосническа отвара, за която се използват човешки органи?

— Не съм се сетил за това — рече Кинард.

— В дневника си Елизабет споменава, че са майсторели кукли — поясни Ким. — Тъкмо заради кукла е осъдена Бриджет Бишоп. Според мен една кукла става „страховита“ или ако е осакатена, или ако има сексуален подтекст. При онзи морал на пуританите нищо чудно доста неща, свързани със секса, да са били смятани за страховити.

— Заблуждаваме се, като смятаме, че пуританите са били противници на секса — каза Кинард. — Помня от лекциите по история, че като цяло са смятали греховете, свързани със секса преди брака и с похотта, за по-допустими от лъжата и интересчийството, защото според тях лъжата и себичността влизат в разрез с Божия завет.

— Значи от времето на Елизабет нещата са се преобърнали — засмя се язвително Ким. — Онова, което за пуританите е било смъртен грях, в днешното общество се смята едва ли не за добродетел. Достатъчно е да послушаш някое от заседанията на един или друг държавен орган.

— Значи се надяваш да разрешиш загадката около доказателството, като прегледаш всички тези документи — махна с ръка мъжът към тавана.

— Да, като прегледам архива тук и във винарската изба — потвърди Ким. — Занесох едно от писмата на Инкрийс Мадър в „Харвард“, понеже в него пишеше, че доказателството е в сбирките на университета. Но ударих на камък. Библиотекарките не откриха никъде името на Елизабет Стюарт от XVII век.

— Ако се съди от писмото на Джонатан, е трябвало да търсиш „Рейчъл Бингам“ — напомни Кинард.

— Да, сега вече знам. Но и това нямаше да ми помогне. През зимата на 1764 е бушувал пожар, изпепелил университета и неговата библиотека. Изгорели са не само всички книги, но и картотеките и показалците. За нещастие никой няма представа какво точно е било унищожено. Опасявам се, че и в „Харвард“ няма как да ми помогнат.

— Жалко. Но все пак можеш да се надяваш да откриеш нещичко сред тези документи — опита се да я успокои Кинард.

— Това е последната ми надежда — съгласи се младата жена. — Ще помогнеш ли?

Показа му как реди материалите по години и теми. Дори го заведе на мястото, където бе работила сутринта.

— Непосилна задача — изпъшка той след половинчасово ровене и изтупа ръце от праха. После си погледна часовника. — Трябва вече да тръгвам. Имам следобедна визитация.

Ким го изпрати до колата. Кинард предложи да я закара до къщата, тя обаче отказа — смятала да поработи още няколко часа на тавана и да прегледа най-вече чекмеджето, където той с такава лекота бе открил писмото ла Джонатан.

— Сигурно не бива да питам — подхвана Кинард, вече след като отвори вратата на автомобила, — но какво правят Едуард и екипът му?

— Така си е, не бива да питаш — потвърди домакинята. Заклеха ме да си мълча. Но е публична тайна, че разработват лекарство. Едуард преустрои някогашната конюшня в лаборатория.

— Не е вчерашен, знае какво прави — отбеляза мъжът. — Това място е страхотно за научна лаборатория.

Понечи да се качи в колата, но Ким го спря.

— Искам да те питам нещо. Противоречи ли на закона учените да вземат експериментално лекарство, което още не е минало клинични изследвания?

— Според правилника на Службата за лекарствени средства такова лекарство не може да се дава на доброволци — отвърна Кинард. — Но дори и учените да го вземат, Службата няма право да им забрани. Няма и да ги накаже, но не е изключено да им правят въртели, когато подадат молба за регистрирането на новото лекарство.

— Лоша работа — поклати глава Ким. — Надявах се да е противозаконно.

— Едва ли е нужно да съм Нобелов лауреат, за да се досетя защо питаш.

— Не съм казала нищо — заоправдава се младата жена. — Ще ти бъда признателна, ако и ти си мълчиш.

— И на кого според теб ще хукна да разправям! — възкликна риторично мъжът. Поколеба се и допълни: — Всички ли вземат лекарството?

— Не подпитвай, няма да ти кажа — отсече Ким.

— Ако го вземат, може да възникне сериозен етичен въпрос — предупреди Кинард. — Току-виж ги обвинили, че върху по-нископоставените членове на екипа е оказана принуда.

— Според мен тук няма принуда — възрази тя. — Виж, май има нещо като групова истерия, но не и принуда.