Старецът не се интересуваше от библиотеката. Аргроу го последва до църквата, а после продължиха обиколката си.

Аргроу му благодари, а после се извини и се върна в библиотеката, която беше празна; вътре имаше още един затворник, който миеше пода. Аргроу отиде в ъгъла и отвори вратата, водеща към юридическата секция.

Джо Рой Спайсър вдигна очи от списанието си и видя човек, който му бе непознат.

— Търсите ли нещо? — попита той без следа от услужливост. Аргроу разпозна лицето от досието. Бивш мирови съдия, заловен да краде печалби от бинго, предназначени за бедните. Ама че нещастник.

— Аз съм нов — каза той, като се насили да се усмихне. — Това ли е юридическата библиотека?

— Да.

— Нали всички могат да я ползват?

— Да — отвърна Спайсър. — Вие адвокат ли сте?

— Не, банкер.

Преди няколко месеца Спайсър би предложил да му свърши някаква правна услуга, естествено неофициално. Не и сега. Вече нямаха нужда от такива дреболии. Аргроу се огледа и не видя Бийч и Ярбър. Извини се и се върна в стаята си.

Контактът беше установен.

Планът на Лейк да се отърве от всеки спомен за Рики и тяхната злополучна кореспонденция зависеше от друг човек. Той, Арън Лейк, беше просто твърде изплашен и твърде известен, за да се промъкне отново посред нощ, преоблечен, на задната седалка на някое такси, и да тича из предградията към денонощна пощенска фирма. Рискът беше твърде голям; освен това Лейк много се съмняваше, че отново ще успее да се откопчи от тайните служби. Вече не можеше да преброи агентите, които трябваше да го пазят. Какво да ги брои, та той не можеше да ги види.

Младата дама се казваше Джейн. Тя се беше присъединила към кампанията му в Уисконсин и бързо си беше пробила път в кръга на приближените му. Отначало работеше на доброволни начала, но сега печелеше петдесет и пет хиляди долара годишно като личен помощник на мистър Лейк, който й се доверяваше напълно. Тя рядко го оставяше сам и вече на два пъти бяха обсъждали бъдещата й работа в Белия дом.

В подходящия момент Лейк щеше да даде на Джейн ключа от наетата от мистър Кониърс кутия и да й нареди да вземе пощата, да закрие кутията и да не оставя адрес за препращане на писмата. Щеше да й обясни, че е наел кутията, за да следи движението на секретни военни доставки и договори за отбрана още навремето, когато смяташе, че иранците купуват информация, която не би трябвало да виждат. Или някаква подобна история. Тя щеше да му повярва, защото така й се искаше.

Ако имаше късмет, писмо от Рики повече нямаше да дойде. Кутията щеше да бъде затворена завинаги. А ако имаше писмо и Джейн проявеше някакво любопитство, Лейк просто щеше да й каже, че няма представа кой е този човек. Тя нямаше да пита повече. Сляпата лоялност беше най-силната й страна.

Лейк изчакваше подходящия момент. И закъсня.

31

Писмото пристигна благополучно заедно с милиони други, тонове хартия, отиващи в столицата, за да захранват държавните служители с работа още един ден. Беше сортирано по пощенски код, а после по улица. Три дни след като Бъстър го беше пуснал, последното писмо на Рики до Ал Кониърс пристигна в пощенската кутия. Екипът за наблюдение го намери при рутинна проверка на „Мейлбокс Америка“. Пликът беше разгледан и незабавно изпратен в Лангли.

Теди беше между две съвещания и за малко се оказа сам в кабинета си, когато Девил се втурна при него, стиснал тънка папка.

— Получихме това преди трийсет минути — каза той, като подаде на Теди три листа хартия. — Това е копието. Оригиналът е в папката.

Директорът нагласи очилата си и погледна копията, преди да започне да чете. Марката беше от Флорида, както обикновено. Почеркът също беше познат. Още преди да започне да чете, знаеше, че се е случило нещо ужасно.