Читаем Аз, Клавдий полностью

За Германик бе трудно да се оправи с тежките парични загуби от имуществото си и ми писа, умолявайки ме да не бързам с връщането на моите петдесет хиляди. Отговорих, че съм му ги дал не в заем, а като подарък, който му правя с удоволствие. Но да се върна към другите събития. Два от легионите били в зимния лагер в Бон, когато пристигнала групата на пратениците. Завръщането им под командата на техния пълководец било позорна гледка: торбите с парите били привързани на дълги пръти и носени с отворите надолу, между знамената. Другите два легиона отказали да напуснат летния лагер, докато не им се изплати цялото дарение. Бонските легиони. Първи и Двадесети, се усъмнили, че пратениците може би са пристигнали, за да не позволят да се изпълнят обещаните им отстъпки, и отново започнали да се бунтуват. Някои настоявали да се потегли към новото им царство незабавно и една група нахлула среднощ в покоите на Германик, където в едно заключено светилище се съхранявало знамето с Орела на Двадесетия полк, измъкнали Германик от леглото, скъсали златната верижка на врата му, на която държал ключа от светилището, отключили го и отмъкнали Орела. Тръгнали надолу по улиците, високо подвиквали на своите другари „да последват Орела“ и срещнали сенаторите от делегацията, които, дочули шума, се били затичали за убежище при Германик. Войниците взели ги ругаят и изтеглили мечове. Сенаторите кривнали от пътя си (се втурнали в главната квартира на Първи легион, където се прислонили при техния Орел. Но преследвачите им били влудени от гняв и алкохол и ако знаменосецът на Първия не бил смелчага в добър боец, водачът на делегацията щял да се намери с разцепен череп — престъпление, което би провинило легиона и би дало сигнала за гражданска война из цялата страна.

Размириците продължили през цялата нощ, но за щастие без кръвопролитие, като изключим пиянските сбивания между враждуващи войнишки отделения. На разсъмване Германик наредил на тръбача да свири за сбор, качил се на генералската трибуна и справил водача на делегацията до себе си. Войниците били в нервно, гузно, раздразнително настроение, но смелостта на Германик ги овладяла. Той се изправил, поискал тишина и тогава широко се прозял. Покрил уста с ръка и им се извинил, обяснявайки, че не бил спал добре, защото в спалнята му притичвали мишки. Шегата се харесала на войниците и те се засмели. Но той е се засмял с тях.

— Слава на небето, че се разсъмва. Не си спомням по-злокобна нощ. По едно време ми се присъни, че Орелът на Двадесетия е плетял. С каква радост го виждам сега тук, в строя: из лагера витаха рушителни духове, пратени, без съмнение, от някой бог, когото сме обидили. Всички вие сте почувствували това безумие и само по някакво чудо сте се предпазили да не извършите едно престъпление, което не би имало равно в цялата история на Рим — безпричинното убийство на пратеник от собствения ви град, който потърси прикритие от вашите мечове при божествата на вашите легиони!

След това обяснил, че пратениците са дошли само за да потвърдят първоначалните обещания на Тиберий от страна на Сената и да се уверят, че те са правилно изпълнени от него.

— Добре де, какво ще стане тогава? Къде е дарението? — викнал някой и този вик се подел от останалите. — Искаме си дарението!

По някаква щастлива случайност точно в този миг съзрели колите с парите, охранявани от конници и от помощните войски, да влизат в лагера. Германик се възползувал от положението и изпратил набързо сенаторите в Рим, под охраната на същите тези помощни войски; а сетне сам надзиравал раздаването на монетите и едва успял да въздържа някои от войниците, които искали да задигнат възнаграждението, определено за другите легиони.

През същия този следобед безредието се увеличило; многото злато в кесиите на войниците довело до пиянство и безразсъдно комарджийство. Германик решил, че е рисковано за Агрипина, която по това време беше с него, да остане в лагера. Отново беше бременна; и макар че по-малките й синове — Нерон и Друз, бяха в Рим при майка ми и мен, най-малкият, Гай, беше при нея. Хубавото дете било станало талисман на лагера и някой му направил малък войнишки костюм, заедно с предна броня, меч, шлем и щит. Всички го глезели. Когато майка му му слагала обикновените дрехи и сандали, той се разплаквал и си искал меча и малките ботушки, за да обикаля така из палатките. Затова го и бяха нарекли Калигула, или Малкото Ботушче.