В тази книжка започвах с едно уж задълбочено изследване на древния произход на играта със зар, цитирайки няколко несъществуващи автори и описвайки най-различни измислени от мен начини за разклащане на чашата със заровете. Но главната ми тема беше естествено тази за печеленето и губенето, а заглавието беше „Как да печелим на зарове“. Август бе писал в друго едно писмо, ре колкото повече се опитвал да губи, толкова повече му вървяло да печели и дори когато сам себе си лъжел, при смятането, рядко ставал от масата по-беден. отколкото бил, когато сядал. Цитирах едно противоположно изявление, приписвано на Полион от дядо ми Антоний в смисъл, че колкото повече се опитвал да спечели при играта на зар, толкова повече губел. Като съпоставях тези две изявления, заключавах: основният закон при играта на зар е, че боговете, освен в случаите, когато се сърдят някому за нещо друго, винаги даряват печалбата на оня, който най-малко иска да спечели. Единственият начин да се спечели на зар следователно е да си изработиш искрено желание да загубиш. Написана в тежък стил, пародиращ стила на омразния ми Катон, тя беше, лаская се да го кажа, много смешна книга, защото доводите ми бяха съвсем парадоксални. Цитирах старата поговорка, която ти обещава по хиляда златици всякога, щом срещнеш чужденец да язди шарено муле, но при условие, че не ще мислиш за опашката на мулето, докато не вземеш парите. Надявах се, че този пасквил ще се понрави на хората, които смятаха историите ми за несмилаеми. Но не стана тъй. Никой не я прие като хумористична творба. Би трябвало да се сетя, че старомодните читатели, отраснали с книгите на Катон, едва ли биха се насладили на една пародия на техния герой, а по-младото поколение, което не бе изучавало Катон, не ще разбере, че това е пародия. Затова и книгата бе отмината като ужасяващо тъпо и глупаво съчинение, написано с най-сериозни намерения; като окончателно доказателство за умствените ми недъзи.

Но колко неуместно отклонение от моя страна — как изоставих Германик да очаква нетърпеливо парите си, докато аз седя и пиша книга за игра със зарове! Старият Атенодор, предполагам, би ме порицал безмилостно, ако бе жив сега.

Глава 16

Германик бил посрещнат в Бон от група сенатори, изпратени от Тиберий. В същност те бяха отишли, за да видят дали Германик преувеличава, или омаловажава сериозността на бунта. Предали му освен това лично писмо от Тиберий; в него той одобрявал обещанията, дадени на войниците от негово име, с изключение на удвоеното дарение, което сега трябвало да се обещае на цялата армия, а не само на германските легиони. Тиберий поздравявал Германик за очевидния успех на тази му хитрост, но порицавал измамата, с която си послужил. Допълвал, че това, дали той ще изпълни обещанията, зависело само от поведението на войниците. (С което не е искал да каже, както предположил Германик, че ако войниците се усмирят, ще изпълни обещанията, а тъкмо обратното). Германик отговорил веднага, извинявайки се за разходите, причинени от удвояването на дарението, но обяснил как парите са били изплатени от собствения му джоб и как войниците не ще узнаят, че не Тиберий е техният благодетел: и как в подправеното писмо той заявявал съвсем ясно, че от това ще се облагодетелствуват само германските войски като награда за неотдавнашната им успешна акция отвъд Рейн. Що се отнасяло до другите определени обещания, ветераните с двайсетгодишна служба били вече освободени и оставали в редовете само докато пристигнат парите.