— Наистина чудесно — съгласи се Ханан. — Е, мога ли вече да си изям вечерята?

— Да, можеш да си изядеш вечерята — каза Орнина с онзи тон на пресилено търпение, който ѝ отиваше толкова много. — Веднага след като зададеш курса на автопилота и ние с Чандрис оправим кухнята. — Тя я погледна и леко наведе глава настрани. — Или искаш да те наричаме по някакъв друг начин?

— Не — поклати глава Чандрис. — Това е истинското ми име.

— Добре тогава, Чандрис. Както казах, на един ловен кораб има предостатъчно работа. Да се заемаме с нея.

В края на краищата, мислеше си Чандрис, докато вървеше след Орнина към кухнята, засега нямаше къде да отиде. Можеше поне да се крие тук известно време, докато намери нещо по-добро.

А и ако напуснеше още сега, никога нямаше да узнае каква точно е скритата изгода от всичко това. Налагаше се да повиси тук. Най-малкото от любопитство.

13.

Вратата в другия край на стаята се отвори.

— Господин комодор? — чу се до болка познатият глас в тъмнината.

Комодор Леши въздъхна.

— Влезте, господин Телторст.

— Благодаря. — Вратата се затвори и Адюторът пристъпи напред. Фигурата му едва се виждаше на светлината на звездите, блещукащи под него.

— Страхотна гледка — отбеляза Телторст. — Що за място е това?

— Визуален командно-оперативен център. — Леши използва официалното название на помещението. Разбира се, никой на кораба не използваше подобни названия. Помпозните официални названия бяха запазени за също така помпозни официални посетители.

— А. — Телторст седна в едно кресло до Леши. — Военен еквивалент на наблюдателница, ако не греша. Сигурно е трудно да свикнеш с това въртене.

— Не чак толкова. — Леши отпи от чая си. — Има ли някакъв конкретен повод за посещението ви?

— Всъщност да — каза Телторст. — Разбрах, че днес следобед е пристигнала куриерска капсула от Сцинтара.

— Пристигна в системата — отговори Леши. — Само че от другата страна на слънцето, така че разполагаме единствено с дистанционно свалените данни.

— Защо не съм получил копие?

— Сигналът беше доста замърсен. Декомпресирахме го, но се наложи да го прекараме през филтри, за да изчистим външния шум. Иначе е почти невъзможно да се разчете.

— Благодарен съм, че така сте се загрижили за очите ми — сухо каза Адюторът. — Да смятам ли, че няма да го видя, докато не изпратите техниците си навън?

— Леши събра кураж. Моментът бе настъпил.

— Вече видях филтрираната версия — каза той. — В съобщението няма заповеди, които да се отнасят до вас.

— Заповеди — не — съгласи се Телторст. — Но на вас ви е възложено да приемате моите препоръки.

Леши впи поглед в него — напразно усилие в тъмнината.

— Кой ви каза това?

— Няма значение. — Гласът на Телторст бе станал твърд. — Важното е, че имаме заповеди. И ще ги изпълним.

— Хората ми работят по две смени, за да сглобят проклетия катапулт — възрази Леши. — Промяната на орбитата ще ни струва най-малко два дни. Ще трябва да приберем всички чувствителни уреди вътре и да прикрепим решетката към кораба.

— Щеше да отнеме само петнадесет часа, ако бяхте приели препоръката още когато ви я дадох за първи път — студено отбеляза Телторст. — А ако бяхте наредили сглобяването да започне още в началото, щеше да отнеме не повече от седмица. Мислех, че за военен като вас не е естествено да поема риска да се забави — още повече ако е бил предупреден предварително.

— Това е загуба на време — изръмжа Леши. — На време, гориво и усилия. Каква е ползата да местим катапулта по-близо до планета, която никога няма да бъде усвоена?

Усети как Телторст поклати глава в тъмнината. С презрителна физиономия, без съмнение.

— Господин комодор, вие продължавате да смятате, че колонизацията е единственото практическо приложение на една планета. — Тонът на Адютора точно съответстваше на предполагаемото му изражение. — С готовност признавам, че мястото е може би твърде мрачно и студено за вкуса на повечето хора. Все пак искам да ви припомня, че колонията на Нифълхайм съществува вече почти петнадесет години при по-сурови условия.

Леши си позволи да свие устни. Нифълхайм.

— Е, ако смятате, че това е печелившо развитие…

— Те построиха екстрактор, рафинерия и линеен ускорител преди да се откажат — безцеремонно го прекъсна Телторст. — Металът, който получи Мирът, струва повече, отколкото разходите по основаването на колонията. Но както и да е, въпросът не е там. Пробите показаха, че металите на повърхността са повече от достатъчни да покрият цената на времето и горивото, за които сте толкова загрижен.

— А по какъв точно начин ще оцените усилията на хората ми? — настоя Леши. — Или морала им, когато им кажа, че са се блъскали напразно и ще трябва да започнат всичко отначало?

— Моралът не е моя грижа, комодор — рязко рече Телторст. — Парите обаче са. Това е чудовищно грамаден кораб, който поглъща солидна част от военния бюджет само за да се поддържа в работещо състояние. От него се очаква да покрие разходите — подобно на всяко друго нещо във вселената.

— Ще ви поднесем Емпирей — не му остана длъжен Леши. — Това не е ли достатъчна отплата?