Читаем Ангелиада полностью

Чандрис присви очи срещу снега на монитора. Но не беше необходимо да гледа, за да разбере, че безумният план на Коста наистина е проработил. Спасителните капсули, бълващи пламъците си към сравнително тънкия свързващ тунел, го бяха прогорили или нагорещили достатъчно, за да възпламенят контейнерите с гориво, които бяха складирали там. Последвалата експлозия бе разделила станцията на две части, запращайки двете половини в противоположни посоки.

От първата прочетена страница на борда на „Ксирус“ тя помнеше, че основната идея на ракетата е да вземеш част от своя кораб и да я запратиш в посока, обратна на онази, в която искаш да тръгнеш. Коста просто бе използвал дефиницията до логичната ѝ крайност.

Само че вместо да изхвърли изгорените продукти от горивото, беше използвал половината от кораба.

— Май имаме малко отклонение при излитането — каза Коста; взираше се в покритите със снежинки дисплеи. — Нищо сериозно, предполагам.

— Мисля, че просто камерата се е повредила — добави Чандрис, когато неясното изображение се смени с монотонен шум. Натискът от ускоряването вече не бе така силен, но показателите за скоростта сочеха, че са набрали солидна скорост. — Или това, или е от радиацията.

— Най-вероятно е от експлозията — каза Коста. — Май е разрушила цялата платформа.

Чандрис преглътна. Камерата се намираше на солидно разстояние от свързващия тунел.

— Каква част от станцията очакваш да се разруши?

— Недостатъчно, за да бъде причина за безпокойство — увери я Коста. — Отзад са само складове и каюти за екипажа. Можем да си позволим да ги изгубим.

— Просто си мисля за цялостния интегритет на стан цията — каза Чандрис. — На места като това е пълно е противоударни врати и преградни стени, нали знаеш.

— Всичко ще е наред — настоя Коста. — Чуваш ли това?

— Кое?

— Пращенето — каза той. — Отслабва.

Чандрис се заслуша. Беше прав — шумът определено беше намалял.

— Значи със сигурност се отдалечаваме?

— Така изглежда. — Коста се наведе към един от дисплеите. — Не чак толкова бързо, наистина, но определено набрахме преднина. И освен това сега се издигаме на по-висока орбита.

— Тогава май ще ни е малко трудничко да изхвърлим Ангелиада, не мислиш ли? — отбеляза Чандрис. — Ако е на по-ниска орбита от нашата.

— Да се надяваме, че ще се усети и ще промени посоката си към нас — мрачно каза Коста. — Важното е, че засега спечелихме допълнително време да довършим програмирането. И когато тя ни подгони, ще сме готови.

— Правилно. — Чандрис се завъртя към дисплея си.

— Да стискаме палци и да се надяваме, става ли?

Защото имаше още един мъничък проблем, за който Коста все още не се беше сетил. Все пак, с малко късмет, може би щеше да го преодолее, когато се стигнеше до него.

Тя извика поредното ръководство и се захвана за работа.

— Десет минути до катапултирането, господин комодор — разнесе се през високоговорителя гласът на Камбъл. — Готови сме.

— Много добре — обади се Телторст преди Леши да успее да отговори и стана от стола си. — Комодор Леши, предполагам, че ще поканите нашите гости да дойдат с нас в командната зала.

— Неоторизирани цивилни…

— Да, да, зная я тази песен — нетърпеливо го прекъсна Телторст. — Но Върховен сенатор Форсайт едва ли може да се сравни с нечия приятелка, решила да поразгледа кораба, нали? — Той хладно изгледа Форсайт. — Освен това една обиколка би могла да му помогне да се убеди, че тактиката му на сплашване е едновременно безполезна и нелепа.

— Няма никаква тактика на сплашване — каза Форсайт. — Предложих ви да се запознаете с всички данни, с които разполагаме за Ангелиада…

— Като дете не си падах по истории за призраци, Върховен сенатор — презрително го прекъсна Телторст. — Още по-малко ми допадат сега. Отиваме към Ангелиада; а вие ще дойдете с нас, за да видите как се отнасяме с предатели на Мира. Може би ще го намерите за поучително.

Той направи знак на стражите до вратата.

— Придружете Върховен сенатор Форсайт и помощника му до командната зала. Станете, Върховен сенатор.

— Моля за една услуга, господин комодор — каза Форсайт, докато бавно се изправяше. — Моят помощник Ронион получи силен пристъп на паника, когато за последен път бяхме при Ангелиада. Мисля, че по някакъв начин е успял да усети какво става там. Няма причина да го караме да преживява отново същото. Бих искал на него и на пилота да им бъде разрешено да си тръгнат.

— Категорично не — заяви Телторст, докато двамата стражи се приближаваха към Форсайт. — Никой няма да напусне този кораб преди да са подписани документите за капитулация.

Форсайт не откъсна очи от Леши.

— Господин комодор?

Леши бавно се надигна и на свой ред изгледа двамата стражи. Явно Телторст вече си беше въобразил, че е поел командването.

Време беше да му отвори очите.

— Придружете Върховния сенатор и помощника му до совалката — нареди той. — Двамата ще напуснат „Комитаджи“ преди прехвърлянето.

Телторст се обърна втрещен към него.

— Какво?!

— Надявам се, че ще бъдете готов да продължим този разговор, когато се върнем, нали, господин Върховен сенатор? — добави Леши.

Форсайт сведе глава в лек поклон.