— Не вярвам винаги да е било толкова шумно — извика в отговор Чандрис. Пращенето не беше силно като по време на радиационните изригвания, но определено се засилваше.

— Само се моля да не стане по-лошо — извика той. — Електрониката няма да може да издържи много дълго.

Онези, които бяха проектирали станцията, вероятно бяха имали същите опасения. Когато стигнаха контролния център на катапулта, той бе много по-тих от помещенията преди него.

— Сигурно са подсилили защитата — отбеляза Коста, докато изучаваше светещите с мека светлина пултове и дисплеи. — Май са оставили всичко включено. Добре.

— В това число и мрежата. — Чандрис се огледа и продължи по стълбата. — Отивам да я изключа.

— Чакай малко. Трябва да има начин да се направи и оттук.

— Несъмнено — съгласи се Чандрис. — Но ще ни отнеме време, докато разберем как точно. Да не искаш Форсайт и ЕмОт да цъфнат тук, докато сме заболи носове в инструкциите?

— Добре, върви.

Тя се върна до централния коридор на цилиндъра, пресече жилищния отсек и складовете и стигна до другата половина на станцията. И двете противоударни врати на свързващия коридор бяха заключени, но се предадоха сравнително бързо. Самият свързващ коридор беше направо зловещ — сравнително къс, с обрамчени с червено люкове към спасителните капсули, които беше видяла при първото си пътуване до Ангелиада.

Справи се с вратите в дъното на коридора, мина през огледална част от складови помещения и каюти и слезе в контролния център на мрежата. Бърз поглед към мониторите, колкото да се убеди, че Форсайт и ЕмОт още не са пристигнали, и започна да върви покрай пултовете, като систематично изключваше всеки контакт.

След две минути пултовете и мониторите потънаха в мрак. Както и останалата половина от станцията. Тя пипнешком пое по обратния път.

Коста седеше пред един от терминалите и местеше поглед от дисплея към най-малко три различни ръководства.

— Мрежата е изключена — доложи тя. — Как върви тук?

— Бавно — отвърна той. — За да рекалибрирам за Ангелиада, май ще трябва да мина ускорен курс по теория на катапултирането.

— Страхотно. Срок?

— Един час. Или малко по-малко.

— И след това ще трябва да се направи самото програмиране?

Коста кимна.

— Още тридесет минути до един час за програмиране и фина настройка на мощността.

— Значи да го смятаме два часа.

— Да. — Коста многозначително погледна към другия край на помещението. — Само се надявам да разполагаме с толкова време.

Чандрис проследи погледа му до монитора, показващ блестящото петно на Ангелиада. Носеше се неумолимо към тях. Чандрис можеше да се закълне, че черната дупка се приближава направо пред очите ѝ. Оптическа измама, разбира се.

— Какво да правя?

Той потърка чело.

— Как си с електрониката?

— Разучих системите на „Газела“ за три дни.

— Става. — Той посочи съседния стол. — Първо трябва да намериш начин да изключиш мрежата на Сераф оттук — последното нещо, което ни трябва, е да пратим Ангелиада в ниска орбита около планетата. След това започвай да изучаваш процедурата по препрограмирането. Схвана ли физиката и математиката, няма да има нужда да минавам и през техническото ръководство.

— Готово. — Тя седна, измъкна ръководствата и отново хвърли поглед към Ангелиада.

Разбира се, че беше оптическа измама. Трябваше да е.

42.

— Моментът настъпи, комодор. — Погледът на Телторст беше прикован в Леши, а гласът му бе доста по силен от необходимото. — Ако ще пращате изтребители да предпазят „Комитаджи“, трябва да го направите сега.

— Благодаря, господин Телторст — каза Леши. Мъчеше се да прикрие отвращението си. Колкото до него, той беше взел решението преди няколко часа. Заявлението на Телторст не представляваше нищо друго освен патетично предизвикателство, опит да спечели точки в очите на командния състав с оглед на предстоящия удар. Кой от тях би оспорил нещо, което ще осигури безопасността на „Комитаджи“?

Но Леши нямаше никакво намерение да играе играта на Телторст. Още не. Обичайната военна процедура и простата бойна етика изискваха първо да се даде възможност на Сераф да се предаде.

— Отворете комуникационен канал към планетата. Предаване на всички честоти.

Свързочният офицер кимна енергично.

— Каналът отворен, господин комодор.

— Говори комодор Варс Леши от мирски кораб „Комитаджи“ — твърдо започна той, сякаш емпирейците вече не се бяха сетили. — Обявявам, че системата Сераф трябва да се върне под юрисдикцията на Земята и Мира. Призовавам ви да оттеглите военните си сили на повърхността на планетата и да бъдете готови да предадете цивилното управление и инфраструктурата под мое командване.

Направи пауза, но единственият отговор бе тишината.

— Ако не се подчините, имам заповед да установя контрол над системата, като използвам цялата необходима за това сила — продължи той. Веждите на Телторст подскочиха при думата „заповед“, но Адюторът не каза нищо. — Имате на разположение десет минути. След това ще предприема всички действия, които намеря за необходими.

Изключи микрофона.

— Засечете десет минути.

— Слушам, сър.

— Много благородно — изсумтя Телторст. — Не очаквате просто да се предадат, нали?