Читаем Възмездие полностью

— На кого му пука, Дейв? Важното е, че целият скапан мост е затворен. Минахме от тази страна точно навреме. Давай да направим каквото трябва и да се махаме.

Дейв слезе от колата, отвори вратата на гаража и спусна ролетната врата отпред веднага щом джипът влезе вътре.

— Кой ти се обади преди малко? — попита Гидън, докато слизаше от автомобила.

— Джордан.

— И?

— Каза, че О’Кийф е невинна. Портиерът от нейната сграда си бил признал, че е убил детето.

— Глупости! Този ни мотае.

— Какво искаш да кажеш?

— Събери две и две, човече. Джордан, Макдоналд, Кейтс — всички те ни мотаят. Първо ни се обаждат, за да ни съобщят за фалшиво обаждане, което ние знаем, че е невъзможно да е било от О’Кийф. След това идваме в Куинс, а те ни проследяват. Те ни следят, Дейв.

Дейв надзърна през единия от двата мръсни прозореца с армирани стъкла.

— Къде са тогава?

— От другата страна на проклетата експлозия на моста. Не могат да се доберат дотук. Затова и Джордан ти се обади, за да ти каже поредната глупава лъжа. Този път твърди, че била невинна, а? Опитват се да си спечелят време. Давай да си свършим работата и да се изнасяме от тук. Започвай да товариш видеооборудването, аз ще събера нещата от задната стаичка.

— Ами Рейчъл?

— Същото като преди. Тя не може да ни разпознае. Ще я убием. Ликвидираме проблема, Дейв.

— Ами ако тя наистина е невинна?

— Дейв, тези си играят с главата ти! Тя е виновна. Ние знаем, че е виновна. Натовари колата. Аз ще се погрижа за Рейчъл, а след това се омитаме от тук.

— Хайде да не е точно тъй — каза нечий глас.

Двамата се обърнаха и видяха как някакъв исполин излезе иззад фалшивата стена в далечния край на гаража. Дейв знаеше доста за оръжията и веднага разпозна деветмилиметровия пистолет „Смит и Уесън“ 5946. Този беше с прикрепен към дулото заглушител „Инфинити“.

— Ние сме полицаи — каза Гидън. — Веднага оставете оръжието.

Едрият мъжага се разсмя.

— Оставете оръжието ли? Човече, не ти липсва кураж. А какво ще кажете вие да застанете на колене, да оставите оръжията си внимателно на пода и да ги плъзнете насам, а след това да сложите ръце зад тила си. Сещате се, точно като по филмите.

Дейв приклекна на земята и плъзна пистолета си към другия край на стаята. Гидън не помръдна.

— Допускаш грешка — каза той. — Ние сме от полицията на Ню Йорк.

— Е, това обяснява защо не слушаш. А сега или коленичи, докато все още имаш колена, на които да застанеш, или ще ти разбия капачката на едното и ще оставя гравитацията да свърши останалото. Дясното или лявото? Ти избираш.

Гидън коленичи до Дейв.

— Ако си мислиш, че можеш просто ей така да влезеш и да обереш двама полицаи — каза той, докато също плъзваше пистолета си по пода, — значи си луд.

— Така ли си мислиш? — засмя се онзи. — Това не е обир.

— А как, по дяволите, го наричаш тогава?

— Бих го нарекъл Деня на възмездието — каза мъж с посребрени коси, който също излезе иззад стената. Той също държеше пистолет в дясната си ръка — черен „Берета“ 85 с тринайсетсантиметров заглушител. В лявата му ръка беше крушата за мъчения.

— Исусе — каза Дейв. — Джо Салви.

— И синът му — добави Салви.

Джоджо Салви също се измъкна иззад стената, стиснал сребристата никелована версия на беретата на баща си.

— Ето там — посочи Салви на Джоджо. — Застани срещу Томи Бой.

Джоджо зае позицията и тримата мъже замлъкнаха неподвижни в зловещ триъгълник на оръжия и мускули.

Накрая Салви заговори.

— Гениално изобретение — каза той и вдигна крушата. — Лесно за използване и крайно ефикасно. Всеки достатъчно умен бизнесмен трябва да има по едно такова. Мисля, че това ще го задържа — каза той и подхвърли крушата на Томи Бой.

В очите на Салви гореше същият мрачен и заплашителен огън, както преди години, когато оглеждаше пълната с хора църква на погребението на сина си. Сега обаче беше намерил това, което търсеше.

— Партньорът ти изглежда смутен — обърна се той към Гидън, — но ти ни очакваше, нали, Гидън?

Дейв рязко обърна глава наляво.

— Гидън, за какво говори той?

Гидън продължи да гледа право пред себе си.

— Нека ти обясня по-просто — обърна се Салви към Дейв. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тефтер, подвързан с тъмночервена мароканска кожа, обточена със златни елементи. — Това не ти ли се струва познато?

— Къде, по дяволите… как…? — Дейв не успя да сглоби парчетата от пъзела достатъчно бързо.

— Млъкни, Дейв! — каза Гидън. — Салви, не бъди идиот. Ние сме ченгета. Не ме интересува какво си мислиш, че става тук, но можеш да си осигуриш адски много време в затвора заради това. Остави веднага пистолета и всички ще зарежем това нещо.

— О, вие сте ченгета?

Салви свали пистолета и изпъна другата си ръка напред.

— А вие защо не кажете нещо? — обърна се той към Рейчъл О’Кийф, която все още беше закопчана за тръбата, а устата й беше залепена с тиксо. — Вижте, госпожо, ченгетата са тук. Искате ли да тръгнете с тях?

Рейчъл трескаво поклати глава и изкрещя, но писъкът й бе заглушен от лепенката.