— Съмнявам се. Тя ни даде твърде много информация. Ако имаше и най-малка представа какво става, щеше да замълчи. Мисля, че двамата ни нови добри приятели са изиграли и нея по същия начин, както изиграха нас.

Тя е казала на Гидън къде да намери Рейчъл О’Кинф и е била прекалено пияна, за да си спомни, че го е казала.

Все още не бях запалил двигателя на колата и ударих таблото с длан.

— По дяволите, „Старбъкс“! — извиках аз по посока на тъмните прозорци от отсрещната страна на улицата. — Не знаете ли, че хората имат нужда от кафе в четири часа сутринта?

— Стегни се — каза Кайли. — Има „Севън-елевън“ на Четиридесет и втора улица, точно срещу пощата. Успокой се и карай натам.

— Знаеш ли какво наистина ме убива? — попитах аз, докато карах по Девето авеню, подминавайки няколко червени светофара един след друг.

— Да, това, че са те изиграли. И аз не съм много доволна от това, но знам, че вие мъжете наистина се скапвате, когато някой излезе по-хитър от вас.

— Не се скапвам. Просто се чувствам като малоумен за това, че ги поканих в този случай и ги помолих да следят Донован и Бойл. Все едно да поканиш лисицата да наглежда кокошарника.

— Виж добрата страна — каза Кайли.

— А би ли ми посочила коя е тя?

— Търсехме убиеца Хазмат. Мисля, че току-що разбрахме кой е той.

Спрях точно пред знака „Паркирането забранено по всяко време“ пред кафенето „Севън-елевън“.

— А как да го докажем, преди да разберат, че Рейчъл О’Кийф не представлява ценност за тях и да я убият? Не можем да ги арестуваме. Какви обвинения да повдигнем? Че може да са, а може и да не са знаели къде ще се крие Рейчъл?

— Ами ако помолим Мат Смит да проследи GPS устройствата на телефоните им? Това няма ли да ни подскаже, че са били някъде близо до къщата на Рейчъл по времето, когато е била отвлечена?

— Тези момчета са твърде умни, за да са оставили подобни дигитални следи, а дори и да са го направили, фактът, че са били в Ню Джърси същата нощ, сам по себе си няма да бъде достатъчен, за да ги заковем.

— Може би ще успеем да убедим Алма Хуукс да позволи на Шон да погледне няколко снимки — предложи Кайли.

— Тринадесетгодишен тъмнокож дилър на дрога посочва две бели ченгета! Това определено ще издържи в съда!

— Имам идея, която няма как да отхвърлиш — каза Кайли. — Да отида и да ти донеса малко кафе.

— Добра идея — отвърнах. — Единствената добра до момента.

Тя слезе от колата, а аз се опитах да се концентрирам.

За разлика от повечето полицейски коли, нашият „Форд Интерсептор“ има регулируема шофьорска седалка, затова наклоних облегалката й назад и затворих очи. През цялото време досега си бях представял как Донован и Бойл убеждават Алекс Кан, Антоан Тинсдейл и Евелин Паркър-Стийл да се качат в колата им. Сега трябваше да си представя Кейси и Бел на тяхно място.

Кейси трябваше да е този, който не е карал по Второ авеню. Бел изглеждаше по-добре и вероятно беше седял на задната седалка, привличайки Евелин. Тя се беше качила в колата, те я бяха откарали в Куинс, а след това… картината се губеше.

Това първо.

Опитах същия сценарий с Кан и Тинсдейл. При тях двамата подходът на Бел би трябвало да е по-различен, макар че всичко, което е трябвало да направи, е да извади полицейската си карта, за да се качат те в колата.

Това обаче нямаше значение. Разиграването на ситуацията в главата ми с Кейси и Бел вместо с Донован и Бойл не ни помагаше. Това второ. И трето.

И тогава идеята ме осени изведнъж. Те бяха четирима! Бях забравил за Себастиан Кат.

Вратата на колата се отвори и аз се изправих.

— Спиш по време на работа? — каза Кайли, докато се качваше отпред, след което ми подаде картонена чаша.

— Мисля по време на работа.

Отворих капачето и оставих аромата на прясното кафе да проникне до мозъка ми.

— И измисли ли нещо, което си струва да бъде повторено на глас?

— Да, мисля, че имаме нещо — казах аз и отпих първата си глътка. — Не, знам, че имаме нещо.

Върнах капачето на мястото му и запалих двигателя.

— Сериозно ли говориш? Имаш ли сериозно доказателство, което да свърже Кейси и Бел с някое от тези престъпления?

— Нямам — отвърнах аз. — Но познаваме един човек, който има.

— И двамата ли го познаваме?

— Да, и двамата, госпожичке — казах аз и направих обратен завой на изток по Четиридесет и втора улица. — И двамата го познаваме.

75.

В пет часа сутринта прелетяхме през града и стигнахме до апартамента на Хортън ла Фльор на Източна осемдесет и четвърта улица само за десет минути. Позвъних на звънеца на апартамент 1А и отстъпих крачка назад.

— Едно позвъняване няма да свърши работа с това старо копеле — каза Кайли. — Натисни звънеца продължително, докато отвори.

Направих го. Ла Фльор обаче не излезе.

— Премести се — нареди Кайли и започна да натиска всеки от бутоните на таблото при входа. Някой ни пусна да влезем и тя влетя в коридора като хала, спря пред апартамент 1А и заблъска по вратата.

— Градска полиция на Ню Йорк! — извика тя.

— Имате ли заповед? — изкрещя Ла Фльор отвътре.

— Не ми трябва заповед. Имам си крак. И ако не отворите тази врата, ще я отворя аз!