— Не искаше ли ти справедливост? — попита ме Арман, увит в черната си вълнена пелерина, за да се пази от вятъра, с лице, потъмняло от силата, вляла се в него след скорошния лов.

Какво общо имаше всичко това със справедливостта? Защо държах този предмет, тази рокличка?

Загледах се надолу от назъбените стени на Магнус и видях, че градът е дошъл, за да ме хване. Той протягаше дългите си ръце, за да прегърне кулата, а въздухът вонеше на фабричен дим.

Арман стоеше неподвижно до каменните перила и ме гледаше, и внезапно ми се стори тъй млад, колкото бе Клодия. И гледай да се увериш, че са поживели, преди да ги сътвориш, и никога не сътворявай някой толкова млад като Арман. Преди смъртта си тя не бе казала нищо. Оглеждала е събралите се около нея, все едно са великани, ломотещи на незнаен език.

Очите на Арман бяха зачервени.

— Луи… Къде е той? — попитах. — Те не са го убили. Видях го. Той излезе под дъжда…

— Пратиха подире му преследвачи — отвърна той. — Вече е унищожен.

Лъжец с лице на момченце от църковния хор.

— Спри ги! Длъжен си! Ако има още време…

Той поклати глава.

— Защо не можеш да ги спреш? Защо си устроил всичко това — и съдът, и всичко? Какво те е грижа за това, което са ми сторили?

— Свърши се.

Сред рева на вятъра се разнесе писъка на парна свирка. Връзката между мислите ми се разпада… Те се изгубват… И не искат да се върнат. Луи, върни се.

— И ти нямаш намерение да ми помогнеш, нали?

Отчаяние.

Той се наведе напред и лицето му се преобрази, както преди много, много години, сякаш гневът го разтапяше отвътре.

— Ти, който унищожи всички ни, ти, който взе всичко! Какво ли те е накарало да мислиш, че ще ти помогна? — той се приближи, лицето му бе неузнаваемо разкривено. — Ти, който ни сложи на крещящи плакати на булевард Дю Тампл, превърна ни в герои на евтини историйки и салонни беседи!

— Но аз не съм сторил това. Ти знаеш, че аз… Кълна се… Не съм го сторил аз!

— Ти, който изнесе тайните ни на светло, контето, маркизът с бели ръкавици, демонът с кадифено наметало!

— Ти си побъркан — да обвиняваш мен за всичко! Нямаш право! — настоях, ала гласът ми толкова силно трепереше, че сам не разбирах какво говоря.

И неговият глас се стрелна от устата му като змийски език:

— Под онова старинно гробище ние живеехме като в рая! — изсъска той. — Имахме своя вяра и своя цел. И ти беше този, който ни прогони оттам с пламтящ меч! Какво имаме сега ние? Отговори ми! Нищо друго, освен обичта помежду ни, а какво ли означава тя за твари като нас!

— Не, не е вярно, всичко това вече се случваше! Ти нищо не разбираш! И никога не си го разбирал!

Ала той не ме слушаше. И нямаше никакво значение дали ме слуша, или не. Той пристъпваше все по-близо, и ръката му се стрелна като черна мълния, главата ми отхвърча назад, и аз видях небето и преобърнатия с главата надолу Париж.

Пропадах във въздуха.

Пропадах все по-надолу и по-надолу, прелетях покрай прозорците на кулата и накрая застлания с камъни път се надигна и ме улови, и всички кости в тялото ми се строшиха в своя тънък калъф от безсмъртна кожа.

2

Изминаха цели две години, докато събера достатъчно сили да се кача на кораб за Луизиана. И все още бях тежко осакатен и покрит с белези. Но трябваше да напусна Европа, където до мен не достигна ни вест нито от моята изгубена Габриел, нито от великия и могъщ Марий, който несъмнено бе произнесъл присъдата си над мен.

Трябваше да се прибера у дома. А домът ми беше Ню Орлиънс, където бе топло, където цветята цъфтяха неспирно, където все още притежавах десетина пустеещи стари къщи, закупени с неизчерпаемия ми запас от богатства, с гниещи бели колони и разкривени веранди, около които можех да бродя.

Последните години на деветнайсети век прекарах в пълно уединение в стария Градински квартал, на една пряка от гробището Лафайет, в най-хубавата от своите къщи, в дрямка под високите дъбове.

Прочетох на светлината на свещи или газени лампи всички книги, с които успях да се сдобия. Живеех също като Габриел, затворена в стаята си в замъка, само дето тук нямаше мебели. Купищата книги запълваха стая след стая чак до тавана, а аз преминавах в следващата. От време на време събирах достатъчно сили да проникна в някоя библиотека или стара книжарница, за да си набавя още томове, но излизах навън все по-рядко и по-рядко. Изписвах си периодични издания. Трупах свещи и бутилки и тенекии газ за лампи.

Не помня кога настъпи двайсети век — помня само, че всичко все повече потъмняваше и погрозняваше и красотата, която бях познал през старите времена на осемнайсети век повече отвсякога бе възприемана като фантасмагорична идея. Сега светът бе управляван от буржоазията според скучни принципи. На чувствеността и разточителността, които старият режим тъй обичаше, се гледаше с подозрение.