Читаем Вампирът Лестат полностью

Ала разбери, че при нас подобни придатъци се възстановяват.

А въпросните придатъци останаха на съхранение у Нашия най-стар приятел, който не позволи на нашия ранен да се храни пет нощи.

Най-сетне, след като цялата трупа успя да надделее над Нашия най-стар приятел да освободи Н. И да му върне онова, което е негово, това бе сторено.

Но Н., обезумял от болката и глада — тъй като това може напълно да промени темперамента, — потъна в непроницаемо мълчание и това продължи значително дълго време.

Най-сетне той дойде при нас и проговори само за да ни каже, че по обичая на смъртните е уредил своите дела. За нас е подготвен куп току-що написани пиеси. И трябва заедно да проведем в негова чест някъде сред природата древно служение в целия му обичаен блясък. В противен случай щял да превърне театъра в своя погребална клада.

Най-старият ни приятел тържествено изпълни желанието му. Никога не съм виждала подобно служение, защото ми се струва, че изглеждахме още по-дяволски с перуките и изящните си дрехи, в черните си надиплени вампирски костюми за танц, когато се подредихме в древния кръг и запяхме старите песнопения пресилено, по актьорски.

— Трябваше да го направим на булеварда — каза той. — Но ето, изпратете това на моя създател — и той положи цигулката в ръцете ми. Затанцувахме всички, за да изпаднем в обичайното безумие, и мисля, че никога не сме били по-затрогнати, по-ужасени и по-тъжни. Той влезе в пламъците.

Не зная как ще ти се отрази тази новина. Но разбери, направихме всичко, което бе по силите ни, за да предотвратим случилото се. Нашият Най-стар приятел потъна в гняв и скръб. И мисля, че трябва да знаеш, че когато се завърнахме в Париж, открихме, че Н. Е наредил театърът официално да бъде именуван Театърът на вампирите, и тези думи вече бяха изписани на фасадата. Тъй като най-хубавите му пиеси винаги включваха вампири, върколаци и други подобни свръхестествени същества, публиката намира новото име за много забавно и никой не се е опитал да го промени. В Париж в днешно време то е просто остроумно.

Часове по-късно, когато най-сетне слязох по стълбите и излязох на улицата, видях в тъмното блед, прелестен призрак — образ на млад френски изследовател в изцапана бяла ленена риза и кафяви кожени ботуши, с нахлупена над очите сламена шапка.

Знаех коя е тя, разбира се, и че някога сме се обичали с нея, но сега ми се струваше, че почти не мога да си спомня за това и да го повярвам истински.