Читаем Ubiyte Raym полностью

— Е, мисля, че има с какво да му помогнете. Най-добро­то, което можете да направите, е да прекарате известно вре­ме с него. Съдът може да ви назначи за помощничка на съ­дебния настойник. Разбира се, първо ще трябва да ви одоб­рят, но съм сигурен, че няма да имате проблеми. Може на вас да каже къде е Мери Бет.

Докато Сакс обмисляше предложението, на вратата се по­яви Том.

— Микробусът е долу, Линкълн.

Райм хвърли последен поглед към картата, после обърна количката си към вратата:

— Време е да се сбогуваме, приятели...

Джим Бел влезе и постави ръка на рамото му:

— Започнахме претърсване на Аутърбанкс. Ако имаме къс­мет, ще я открием за няколко дни. Не знам как да ти се отблагодаря, Линкълн.

Райм кимна и му пожела късмет.

— Ще ти дойда на свиждане в болницата, Линкълн - каза Бен. - Ще ти донеса бутилка уиски. Кога мислиш, че ще ти разрешат отново да пиеш?

— Не много скоро.

— Ще помогна на Бен да довърши опаковането - каза Сакс.

— Ако искате, ще ви откараме до Ейвъри - предложи ѝ Бел.

Тя кимна:

— Благодаря. Скоро идвам, Райм.

Както изглеждаше обаче, криминологът вече бе напуснал Танърс Корнър, духом, ако не телом. Той не отговори. Сакс чу само заглъхващото бръмчене на инвалидната количка.

След петнайсетина минути по-голямата част от изследо­вателската апаратура бе опакована. Сакс благодари на Бен Кър за помощта и той си тръгна.

Веднага след това се появи Джеси Корн. Сакс се зачуди дали е чакал в коридора да остане сама.

— Голяма работа е, а? - каза Джеси. - Господин Райм, де.

Започна да мести кутиите, без да са го молили, и то не там, където трябва.

— Да - отвърна безразлично Сакс.

— Тази операция, за която говори, ще го оправи ли?

Искаше ѝ се да му отговори: „Ще го убие. Ще влоши по­ложението му“, но каза само:

— Не.

Очакваше Джеси да я попита защо тогава се подлага на нея, но полицаят отбеляза:

— Понякога човек чувства, че трябва да направи нещо. Независимо колко безнадеждно му се струва.

Сакс вдигна рамене. Съгласна беше с това. Заключи ку­тията на микроскопа и нави последния останал кабел. Забе­ляза на масата книгите, които бяха взели от стаята на Гарет. Взе „Миниатюрният свят“. Отвори я и зачете:

„За науката са познати само около 4500 вида бозайници. Насекомите са повече от 980 хиляди, а се смята, че има неот­крити още два-три милиона вида. Разнообразието и учудва­щата приспособимост на тези организми будят повече от прос­то възхищение. Харвардският ентомолог Е. О. Уилсън из­ползва термина „биофилия“, за да означи емоционалната при­вързаност, която изпитват някои хора към други живи съ­щества. Напълно е възможно човек да изпитва към насеко­мите същата любов както към кучето си, към чистокръвен кон или дори към друго човешко същество.“

Сакс хвърли поглед в коридора, където Кал Фредерикс и Браян Макгуайър oщe водеха сложни юридически преговори.

Затвори книгата. Спомни си думите на лекаря:

„Да прекарате известно време с него...“

— Малко тъпо ще е да те каня на стрелбището - каза Джеси Корн. - Затова какво ще кажеш за едно кафе?

Сакс се засмя наум. Значи все пак се осмели да я покани на среща.

— Няма да имам време - каза. - Трябва да занеса тази книга в ареста. После отивам в болницата в Ейвъри. Какво ще кажеш за друг път?

— Съгласен.

21.

В бар „При Еди“, на една пряка от ареста, Кюлбо изръмжа:

— Това не е игра, Шон.

— Не казвам, че е игра - оправда се О’Сараян. - Не може ли човек да се посмее? По дяволите, стана ми смешно! Гле­дах онази реклама по телевизията. В която човекът се опит­ва да стигне до летището, а колата му...

— Много често почна да ти се случва. Постоянно си пра­виш глупави шеги. Изобщо не внимаваш какво ти се говори.

— Добре де. Целият съм в слух. И така, отиваме отзад. Вратата ще бъде отключена.

— Точно това щях да попитам - намеси се Томъл. - Задната врата на ареста никога не е отключена. Заключват я с резе.

— Резето ще е дръпнато и вратата ще бъде отключена, ясно ли е?

— Щом казваш - съгласи се скептично Томъл.

— Вратата ще бъде отключена - продължи Кюлбо. - Вли­заме. На масата ще има един ключ, на малката метална ма­са, сещате ли се?

Разбира се, че знаеха за коя маса става дума. Всеки, който бе прекарал някоя нощ в ареста на Танърс Корнър, се беше спъвал в проклетата маса, особено ако е бил пиян.

— Добре, продължавай - подкани го О’Сараян, който ве­че внимаваше в разговора.

— Отключваме килията. Аз ще напръскам хлапето със спрея. Ще му нахлузя торба на главата (взел съм онази, дето давя котета в нея) и го извеждаме. Може да вика, колкото си иска, никой няма да го чуе. Харис, ти ще чакаш в камиона. До самата врата, с включен двигател.

— Къде ще го закараме? - поинтересува се О’Сараян.

— Не у нас, разбира се - отвърна Кюлбо.

Питаше се дали О’Сараян не е мислил, че ще заведат отв­лечения затворник у дома на някого от тях. Това означаваше само, че хилавият мъж бе по-глупав, отколкото Кюлбо пред­полагаше.

— Ще го закараме в изоставения гараж край линията.

— Добре - съгласи се О0’Сараян.

— Ще го закараме там. Аз съм си взел газовата горелка. Ще се позанимаваме малко. Пет минути са му достатъчни да пропее къде е скрил Мери Бет.