Читаем Тръпка полностью

Опипвам матрака до мен. Къртис не е там. Докато сядам, ме пронизва пареща болка в коляното. Прехапвам устни, за да не извикам.

— Добро утро.

Ето го Къртис, край прозореца. Слава богу.

Но изглежда разтревожен.

— Събират се облаци.

— Сняг?

— Мисля, че е буря.

Изправям се и губя равновесие, тъй като болката става още по-силна.

Къртис се спуска към мен и ме прихваща.

— Добре ли си?

— Да.

Долепя устни до ухото ми:

— Ако не бяхме тук, щях да съм още до теб в леглото. — Целувките му са нежни, но снощи не бяха такива. Всяка част от тялото ми помни силата на неговото тяло.

Той се отдръпва с нежелание.

— Как е коляното?

Навивам крачола на термодолнището, за да го видим.

— Боже мой.

Коляното ми е двойно по-дебело от обичайното.

— Можеш ли да го свиеш?

Опитвам предпазливо. По дяволите, боли.

— Би ли ми подал ибупрофена? Мамка му, останали са само две ханчета. Имаш ли повече?

— Не — казва той унило. — Съжалявам.

— Брент може да има.

Къртис повдига вежди. Прав е. Брент не е от онези, които носят средства за първа помощ. Изгълтвам хапчетата. Лекото облекчение, което ще ми донесат, ще се изпари след около шест часа.

Къртис вече е облякъл екипа си.

Куцукам до прозореца. Прав е. Облаците изглеждат застрашително.

— Трябва да си взема дрехи от стаята.

— Ще дойда с теб — казва Къртис.

Отваря вратата, стиснал отвертката в ръка, и смело излизаме в коридора. В стаята ми всичко е както го оставих. Обличам якето и грейката върху термофланелката и долнището. И дебелите чорапи, като се опитвам да не гледам мазолите си. Стомахът ми къркори.

— Бих убила за чаша кафе — казвам аз.

— Токът се е върнал.

— Наистина ли?

Къртис натиска ключа, за да ми покаже.

— Защо тогава…

— Или им е трябвал, или си играят с нас.

Разменяме погледи. Сестра му обичаше да си играе с хората.

Напрягам се докрай, за да блокирам усещането за болка в коляното:

— Какъв е планът?

Това е едно от хубавите качества на Къртис. Знам, че винаги има план.

— Ще огледаме за Дейл, но бързо. Защото ако е прекарал нощта навън…

— Да…

— После ще видим дали можеш да слезеш до долу пеша. Ако не можеш, ще се разделим. Двама ще слязат, а другите двама ще останат тук и ще чакат да пуснем лифтовете.

В целия план има един проблем. Те с Брент ще слязат, аз ще трябва да остана с Хедър, а ние все още не сме сигурни дали тя и Дейл не стоят зад това.

— Мога да сляза и сам — добавя Къртис.

— Не, в никакъв случай. — В такъв терен се спускаш с приятел, защото има всякакви опасности. Пукнатини, лавини, зъбери. Снегът не е плътен, ще стърчат камъни и когато бурята удари, нищо няма да се вижда. Освен това не знаем дали някой не се спотайва там. Ако стане нещо, няма как да разберем.

Слагам коленната шина върху грейката:

— Ще успея да сляза пеша.

— Нека първо да претърсим с Брент.

— Не. Не се отделям от теб.

— Окей. — Струва ми се, че го казва с облекчение. — Но трябва да тръгваме, за да не ни застигне бурята по средата на пътя.

Напъхвам клетия си крак в сноуборд обувката, опитвайки се минимално да свивам коляното. Стелките са мокри и студени, снощи трябваше да ги изсуша на огъня, но поне студът отвлича вниманието ми от болката. Затягам връзките и слагам очилата на главата. Предавателят още е във вътрешния ми джоб.

Излизаме в коридора и Къртис чука на вратата на Хедър.

— Хей, ние сме.

Брент отваря вратата, косата му стърчи във всички посоки, има черни кръгове под очите.

— Можахте ли да спите? — пита Къртис.

Брент прави физиономия:

— Да кажем, че ако имах един „Смаш“, щях да го изпия.

— „Смаш“ не фалираха ли преди няколко години? — казвам аз.

— Фалираха — казва Брент, — да бяха измислили по-приличен вкус.

— Как е Хедър? — пита Къртис.

Брент отваря широко вратата. Направили са също като Къртис — сложили са матраците на пода един до друг. Хедър се е свила на кълбо на единия с измъчен вид и подпухнали очи, вкопчила пръсти в юргана. Сигурно Брент е наредил матраците така, за да може да я прегърне. Трогателно, но не съм изненадана. Брент наистина е много свестен. И сигурно храни по-топли чувства към нея от собствения ѝ мъж.

Хедър отваря очи. И пак ги затваря, като вижда, че сме ние. Обръща лице на другата страна.

Къртис извежда Брент в коридора.

— Тя спа ли въобще?

Брент понижава глас:

— Не, в ужасно състояние е. — Той разтрива очи. — Какъв е планът?

— Идва буря. Търсим бързо Дейл и после се махаме оттук — Къртис ме поглежда, — ако Мила смята, че коляното ѝ ще издържи.

— Ще издържи — казвам аз.

Брент, изглежда, се колебае:

— Слизането е дълго. Какво ще правим с Хедър?

С Къртис разменяме погледи. По дяволите. Започваме отначало. Тя може да използва борда на Дейл, но няма да е лесно.

Брент проверява ключа за електричеството.

— Имаме ток. Да видя ли какво става с компютрите?

— Сигурно ще ти трябва парола — казва Къртис.

— Струва си да опитам — казва Брент, — ако вляза, мога да пратя имейл до курорта и ще пуснат лифта.

— Много е рисковано да ходиш навън самичък — казвам аз на Къртис, — по-добре да не се делим. А и не можем да оставим Хедър сама.

— Ще я взема с мен — казва Брент. — И брадвата.

Къртис кима.

— Окей, ако се забавиш, ще дойдем да те търсим, но ти внимавай.