Стомахът ми къркори. Трябва да ям нещо, преди да припадна. С последни сили се изправям, отварям консервите и пльоквам доматите и рибата в една чиния. Гордън Рамзи21 сигурно би получил истеричен припадък — прилича на храна за кучета — но не мисля, че на някого му пука.

Докато седим край камината, настроението е много различно от снощи. Ядем в пълна тишина, надвесени над чиниите. Вятърът се е усилил, ламарините на покрива дрънчат. Представям си Дейл някъде навън. Щом слънцето залезе, температурата рязко пада.

Страданието на Хедър е затихнало до тихи хлипания, които разтърсват раменете ѝ. Храната ѝ стои недокосната.

Къртис примъква още един стол.

— Дай да повдигнем коляното.

Опитвам се да го повдигна. Болката се стрелва нагоре по бедрото. Извиквам и кракът ми пада обратно на килима.

Къртис прикляква:

— Дай на мен. — Той внимателно повдига крака, гледайки ме в лицето.

— Благодаря! — Все още ми е неловко да ме пипа. Искам да говоря с него, но чакам удобен момент, когато Брент и Хедър няма да ни слушат.

Тази вечер Брент пие бренди. Налива си още една голяма чаша.

— Сигурен ли си, че… — започва Къртис.

Брент го отрязва:

— Млъкни. — Изгълтва чашата и я пълни отново.

— Хедър, трябва да хапнеш нещо — казвам аз, но тя, изглежда, не ме чува.

— Какво е станало с часовника? — чуди се Къртис.

— Не питай — отвръщам аз.

Той коленичи и замита строшените стъкла до стената с ръкава на якето си. От лявата страна на камината два ръждиви пирона стърчат от стената на два пръста един от друг. Не помня да съм ги видяла вчера. Имало ли е нещо там? Напъвам се да си спомня. Снимка може би? Да не би някой да я е взел?

Гласът на Хедър се е превърнал в гневен шепот.

— Тук сме заради това, което направи — казва тя на Брент. С ъгъла на окото си забелязвам, че Брент поглежда, за да провери дали с Къртис сме чули.

— Шшшшт — прошепва той. — Внимавай.

По дяволите, Брент се опитва да ѝ попречи да каже нещо. Какво?

40

Десет години по-рано

Преобръщам се във въздуха, политам надолу, загубила представа къде се намирам. Надолу… надолу… батутът въобще под мен ли е? Подготвям се за най-лошото.

Дейл успява да ме издърпа, чува се звук от разкъсана тениска. Батутът ни отблъсква и ни хвърля един към друг. Татуираните му ръце ме прихващат, докато се опитвам да запазя равновесие. Целите сме потни от усилията и той също е само по тениска.

— Беше окей, докато не посегна за граба — казва той.

Опитвам се да се приземя след криплър. Още съм много далеч, но това е най-добрият ми шанс да се класирам в тройката. Обикновено на батута ме придържа Брент, но в момента го интервюират за Snowbord UK преди Британското, което започва след два дни. За малко да помоля Къртис, но поддържането на батута може да стане доста интимно и не съм сигурна, че няма да направя нещо, което не бива.

Без съмнение, правилно решение. Наложи се Дейл да ме прихваща отново и отново. Батутът е малко малък за подобни упражнения и дори при приземяването след флипа почти изпадам от рамката.

— Къде греша? — питам го аз.

Дейл избърсва челото си.

— Когато посягаш за граба, се отклоняваш от оста на въртене. Искаш ли пак да ти демонстрирам?

— Не. — Показа ми го вече десет пъти, завъртайки се странично във въздуха с едно плавно и стилно движение. Отстрани изглежда толкова лесно. В момента дори не го правя с борд, просто грабвам въображаем борд. Ще го закопчая по-късно, когато овладея движението. Ако въобще го овладея.

— Опитай няколко без граб — казва той.

— Добре.

— Чакай една секунда — Дейл съблича тениската си.

Опитвам се да не зяпам. Огромна племенна татуировка покрива едно от рамената му, оттам към изразените мускули на гърдите изпълзяват змии. Ако Къртис беше тук, гол до кръста и достатъчно близо, за да усетя топлината на тялото му… Да, добре че не е тук.

Изчаквам Дейл да се отмести встрани и скачам три пъти, за да набера височина. Той скача навреме, в ритъм с мен. На четвъртия скок излитам нагоре. Дори с главата надолу мога да видя, че пак съм накриво. Докато се превъртам, ръката ми перва Дейл и го чувам, че изръмжава.

Докато падам, той ме хваща. Размахвам крака, за да успея да стъпя.

— Извинявай.

Хванал ме е през кръста. Телата ни са залепнали едно за друго, гърдите му, силни и влажни, притискат моите гърди. По-мощни са от на Брент. По-скоро като на Къртис.

— Ударих ли те? — казвам аз.

Бузата му е зачервена. Докосвам я, без да мисля. Усещам леко наболата му брада под пръстите си. Сиво-зелените му очи се втренчват в лицето ми, зениците са леко разширени. Нещо пламва в мен и преди да се усетя, го целувам.

За секунда и той ми отвръща, халката на устната му се забива в долната ми устна. Отскачаме назад. Трудно е да се каже кой се отдръпна пръв, но Дейл изглежда толкова шокиран, колкото и аз.

— Извинявай — казвам аз, — не биваше да го правя.

— Да — казва той — не биваше да го правим.

Сега се чувствам ужасно.