Насилвам се да остана на снежния насип и да го догледам до края. Ще го преглътна и повече никога няма да направя подобна грешка.

Къртис е винаги спокоен и самоуверен както на стената, така и извън нея. Чистите мощни движения го отвеждат на финала. Саския влиза в женския финал, забива две последователни по 720° и заема седмото място. Което е доста впечатляващо, при положение че това е международно събитие и има състезатели от цяла Европа. Победителка е Одет.

Сноубордистите се скупчват на дъното на пайпа, разменят си прегръдки и поздравления. Гърмят шампанското и го пръскат върху тълпата.

— Всички в бара на афтърпарти! — извиква някой.

Май аз съм единствената, която не празнува. Докато някой поздравява Саския, пръстите ми се свиват в юмрук. Взимам борда и се затътрям надолу.

След четири месеца на Британския открит шампионат отново ще си премерим силите. И ще я бия, ако ще да умра.

9

В настоящето

Вратата на залата се отваря, от което подскачам, и Дейл влиза, следван от Хедър.

Дейл изглежда разярен.

— Някой ми е взел лаптопа.

Къртис се втурва към вратата.

— Къде хукна? — извиквам аз.

— Имам макбук в раницата.

Хукваме след него надолу по стълбите и по коридора към изхода. Когато Къртис отваря двойната врата, леденият въздух отвява косата ми. Взимам металните стъпалата по две наведнъж. С облекчение виждам, че багажът ми е там, където го оставих.

Къртис проверява раницата си.

— Мамка му, макбукът ми е заминал.

Забелязвам полуотворения цип на раницата и панически ровя из багажа си. Портмонето и ключовете все още са там. Не съм взела компютър. Правя почти всичко на телефона.

Другите проверяват чантите си. Хедър преглежда многобройните дрехи в куфара си.

— Липсва ли нещо друго? — пита Къртис.

— Това е засега — казва Брент.

Толкова съм притеснена, че дори не помня какво съм взела.

— Не съм сигурна.

— Това вече не е смешно — казва Хедър. — Искам да се махнем оттук.

Мисли, Мила. Погледът ми се спира върху камерата, насочена към върха на кабинковия лифт. Заставам пред нея и размахвам ръце: „Хе-е-й! Има ли някого?“.

Къртис крачи по платформата.

— Не мога да повярвам, че го допуснах. Трябваше да сляза още преди един час.

Продължавам да размахвам ръце, надявайки се, че дори да не ни чува, операторът поне ще ни види и ще пусне лифта.

— Не съм правила бекъп на лаптопа от седмици — казва Хедър на Дейл. — Трябва да го намерим.

— Въобще не ми го припомняй — измърморва Дейл.

Къртис се обръща към него.

— Вие двамата какво правихте толкова дълго тук?

— Хей — протестира Дейл, — не ни обвинявай. Ти също излиза два пъти от стаята, нали.

Докато са били тук долу, Хедър и Дейл определено са имали време да пребъркат багажа ни и да скрият компютрите, но теоретически всеки от нас е могъл да го направи.

А може да е някой друг?

Във всеки случай всичко е било запланувано най-старателно. Който го е направил, ни е настанил в празничната зала, пресмятайки правилно, че едва ли ще помъкнем багажа със себе си по дългите коридори.

— Претърсихме целия партерен етаж — казва Хедър. — Чак тогава се сетих за лаптопа.

— Открихте ли нещо? — пита Къртис.

— Много заключени врати — казва Дейл.

— А персонал — питам аз, — или стационарен телефон?

— Открихме два празни контакта за телефон казва Хедър, — единия в бара, другия в кухнята.

Празни, защото някой е взел телефоните? По лицето ѝ разбирам, че и тя мисли същото.

— За какво са всичките заключени врати? — иска да знае Хедър.

— Намерихте ли контролния център — пита Къртис, — или офиса на Спасителната служба? Или стаята за първа помощ?

— Не.

— Е, браво!

Къртис започва да блъска вратата на операторската будка. Заключена е. Разбира се, че е заключена. Доближава двете си длани до стъклото и се опитва да надникне през стъклото.

Присъединявам се към него, надничам и аз.

— Виждаш ли телефон, или радио?

— Не — гласът му издава безсилие.

Брент идва и той да погледне. Тряскане зад нас ни кара да се обърнем. Камерата за наблюдение лежи на парчета на цимента. Вдигнал сноуборда над главата си, Дейл стои под онова, което е останало от рамката, където е била монтирана. Примигвам към парчетата в недоумение.

— Защо, по дяволите, го направи — изкрещява Къртис.

Дейл сватя борда на земята:

— Не искаме да ни наблюдават, нали?

Мъча се да се успокоя.

— Но можеха да ни спасят.

Къртис вдига каквото е останало от камерата. Не ни трябва техник да ни каже, че е безвъзвратно загубена. Той я хвърля настрана.

— Току-що унищожи единствената ни възможна връзка със селището. Някъде видели ли сте друга камера?

— Може би в ресторанта — казвам аз.

Дейл прочиства гърлото си. Мисля, че знам, какво ще каже.

— Строших я и нея.

Разменяме погледи с Брент и съм сигурна, че мислим едно и също. Дейл ли стои зад всичко това? Но защо?

Къртис прави крачка към него.

— Това беше най-голямата глупост…

— Я престани — отговаря Дейл. — Ако някой ни наблюдава през камерите отдолу, именно те са нагласили цялата работа. Няма кой друг.

— Добре — казва Къртис. — Трябват ни отговори. Всякакви гадости изскочиха в онази игра. — Той кима към Хедър. — Спала ли си с Брент?