Джоди качва крака си на бариерното въже, за да разтегне надколенните връзки. А Сузет… Какво точно прави Сузет? Клекнала е върху борда си и втрива нещо в основата му. Има нещо потайно в начина, по който го прави. Улавя погледа ми и пъхва нещото в джоба си. Сигурна съм, че не е вакса за сняг.

Когато подпира борда си до другия и отива при Джоди на въжето, осъзнавам още нещо.

Това не беше нейният сноуборд.

След края на тренировката казвам на Къртис:

— Предположих, че е вакса за сърф. Слава богу, не се отрази особено на борда на Джоди, но все пак дискретно ѝ го споменах.

— Какво ти отговори? — пита Къртис.

— Изчерви се и каза, че вчера облепила ръбовете на борда на Сузет с безцветна лепенка.

Той се смее.

— Да ти напомнят за някого?

— Не бях сигурна дали трябва да се намеся, или да ги оставя да се оправят сами.

— Не питай мен — Къртис става сериозен. — Понякога се чудя дали не сбърках с теб и Саския. На няколко пъти ти попречих да ѝ отвърнеш. Може би не биваше да го правя.

— Никой не знае — казвам безгрижно, — не можем да променим миналото.

— Тогава коя от двете е Саския и коя си ти?

— Още не съм решила. Може би едната не е по-добра от другата.

И ти си същата като нея. Още помня деня, когато ми го каза. Даже не осъзнава колко е бил прав.

През всичките тези години пазех тайната. Когато ледовете най-после върнат телата, дали ще направят аутопсия? Знам, че не биваше да го правя, но исках само да я изтощя. Да попреча на представянето ѝ, така както тя попречи на моето на Лю Роше Оупън.

След всичките тези години дали ще успеят да открият приспивателните, които счуках в кафето ѝ онази сутрин?

Таблетките бяха с рецепта и рецептата беше на мое име. Опитвам се да си внуша, че след всичко, което ѝ се беше случило в онзи ден, таблетките не са имали чак такова голямо значение. Но бяха дяволски силни, а аз ѝ сложих четири. Ако не бях я дрогирала, може би щеше да отвърне на Хедър. Или по-бързо да дойде в съзнание. Докато са я качвали на Ледника, на Хедър ѝ се е сторило, че сакът мърда. Може да не е била мъртва, а просто замаяна от хапчетата? Или… Спри. Не мога да променя миналото.

Къртис гледа към острите като нож зъбери над нас. Примигвам на слънцето и виждам две фигури там горе. От гърлото ми се изтръгва звук на изумление.

— Какво има? — пита Къртис.

Примигвам. Не са те. Това е просто очертанието на скалите. Две източени скали, които всъщност никак не приличат на човешки фигури. Той ме придърпва към себе си. Сгушена в прегръдката му, гледам от Алпите към Франция и отново мисля за ледената река. Чудя се дали някъде в огледалните ѝ дълбини Саския и Одет са се намерили. Надявам се, че да.

В съзнанието ми изплува и друга мисъл. Опитвам се да я потисна, както правя винаги, когато се появи, но тя сякаш не може да бъде потисната.

Победих.

Благодарности

На татко. Ти никога няма да прочетеш тази книга, но си я вдъхновил по безброй начини. И на мама, най-силната жена, която познавам. Вие ми подарихте детство сред планините. Благодаря ви за всичко.

На невероятната ми агентка Кейт Бюрк, за твоите фантастични редакторски съвети и корекции и за професионалната ти експертиза, включително и за организирането на търг между десет издателства. Щастлива съм, че те имам за свой агент. На Жулиен Фрийдман за неговия ентусиазъм и експертиза в продажбата на телевизионните права. На Джеймс Пъси и Хана Мюрел от отдела за международни права за продажбата на „Тръпка“ в толкова много страни и на целия екип в „Блейк Фрийдман“.

На моите изключителни редактори Дженифър Дойл в „Хедлайн“, Великобритания, и Марго Липшулц в „Пенгуин Пътнам“, САЩ, за вярата ви в този проект, за брилянтната редакторска помощ, за педантичното внимание към детайлите и за истинското удоволствие да работя с вас. Безкрайно съм ви благодарна, че вложихте толкова много време и усилия в тази книга. Огромни благодарности и на останалия екип в „Хедлайн“ и „Пътнам“, както и на „Хачет“, Австралия.

На Сю Кънингам, първата читателка на този и на всички мои проекти, и непресъхващ извор на прекрасни идеи. И на Гейл Ричардс — гуру на граматиката, кралица на синтаксиса. Всички те са забележителни писатели и източник на безценни съвети и морална подкрепа.

На авторката на трилъри Анджела Кларк, която толкова щедро отдели от времето си, за да бъде мой ментор в предишния ми проект с проницателните си напътствия. На авторката на трилъри Ан Гослин, за твоите мъдри думи и щедра подкрепа. На другите ми приятели писатели: Джулия Андерсън, Пол Франсис, Даниел Хасти, Джоди Мертън, Линда Мидълтън, както и на всички писатели, с които се запознах по време на онлайн курсовете по художествено писане на „Къртис Браун“, включително Шанън Коуан, Джъстин Подър, Стюарт Блейк, Ейдриън Хигинс, Уиз Уортън, Мерлин Уорд и Джени Фан Рей. Вие ме учехте, насърчавахте и вдъхновявахте. Благодаря ви.

На моите момчета, Лукас и Даниел: обичам ви толкова много.