Читаем Тръпка полностью

— Трябват ни бордовете — казвам аз.

— Можеш ли да се пързаляш? — пита Къртис.

— Ще трябва.

Той ме хваща за ръка и се забързваме надолу по склона. Стискам зъби, опитвам се да блокирам болката. Всеки момент ще чуем изстрела. Забързвам ход.

Тъмната сграда на Панорамата се очертава в мъглата.

— Чакай тук — казва Къртис, — аз ще ги взема.

Той се връща след няколко секунди с бордовете и якетата. Навличаме якетата, но няма смисъл да слагаме бордовете. Трябва да прекосим равното до началото на пистата. Къртис провира ръка през кръста ми, за да ме поддържа, и тичаме колкото можем през пухкавия половинметров сняг покрай зъберите.

Дробовете ми се напрягат за кислород.

— Пукнатината — изстенвам.

— Ще я заобиколим.

И ще се надяваме, че няма и други.

Още съм в очакване на пушечния изстрел.

— Не мисля, че иска да ни застреля.

— Защо не? — пита Къртис.

Снежинките влизат в устата ми всеки път щом я отворя.

— По-скоро иска да ни набута… в някоя пукнатина — с труд си поемам дъх, — за да изглежда като злополука.

— По-бързо — казва Къртис.

Вихрушката става сивкава. Почти ще припадна, но Къртис е поел половината от тежестта ми и продължава да тича, така че тичам и аз.

Не знам дали някога съм се напрягала толкова. Мисля, че почти сме прекосили равното.

Изстрелът отеква във въздуха. После още един. И още един. Стомахът ми се свива. Краката ми се подкосяват.

Ръката на Къртис обгръща по-здраво кръста ми.

— Не спирай.

От очите ми се търкалят сълзи и правят вадички в очилата. Не мога да променя чувствата си, Мила.

Наистина не е могъл. Досега. Току-що го доказа.

И мислех, че и ти не си безразлична към мен.

Защо ми трябваше толкова време да осъзная, че никак не ми е безразличен? Вече никога няма да го разбере, защото никога не му го показах. Съжалявам, Брент. Толкова съжалявам.

Трябва да прогоня тези мисли и да се боря да оцелея, но хълцам и се задушавам от силните ридания. През цялото време го наранявах. Ненавиждам се за това. Той не го заслужаваше. А аз не заслужавам него. Това, което е сторил на Саския, е било заради мен, и е прекарал следващите десет години, последните си десет години, измъчвайки се за стореното.

Одет може да не го е улучила. Или само да го е ранила.

Къртис сочи напред.

— Виж.

Виждам черната линия, която маркира пистата. Оттук е само надолу.

Връщам се в реалността. Одет може да се появи всеки момент. Ако е застреляла Брент, ние ще сме следващите. Нямаме шанс. Една биатлонистка не е нищо друго освен елитен ловец.

Само бавя Къртис. Ако беше сам, щеше да има шанс.

— Тръгвай — казвам аз, — слагай борда и тръгвай.

— Няма да те изоставя — казва той.

— Коляното много ме боли. Искам да се спуснеш и да повикаш помощ.

— Не.

Нямаме време да се разправяме.

— Нали помниш какво обеща — казвам отчаяно, — като кажа „скачай“, скачаш.

— Ти помниш ли какво ти казах? Че съм готов да те приема в живота си.

— Къртис! — Не бива повече да плача.

— А ти? Какво ще правиш?

— Ще се скрия. — Това вятърът ли е, или съскането на ски? Стискам тревожно пръстите на Къртис — Върви. Моля те!

Той ме поглежда и стиска пръстите ми.

— Ще доведа помощ.

Докато изчезва от погледа ми, се препъвам в нещо в снега. Брадвата за лед. Грабвам я и се оглеждам за място, където да се скрия. Има само един начин, а се надявах, че вече никога няма да ми се случи. Стискам брадвата, скачам в най-големия снежен насип и затрупвам краката и тялото си със сняг. Сега раменете и главата. Обхваща ме паника. Тежестта на снега ме притиска. Няма да мога да дишам.

Хайде. Можеш. Трябва да го направиш.

Боже господи, вече чувам ските. Тя е по-силна от мен, физически и психически, дори след като си счупи врата. Поемам въздух за последно, нагребвам сняг върху лицето си, после забивам ръцете под повърхността. Студен и мокър, снегът лежи върху бузите ми. Ужасяваща мисъл минава през ума ми. Снегът около мен може да се втвърди.

И да ме прикове тук завинаги.

Всеки инстинкт в тялото ми крещи да стана, но през пролука в снега виждам приближаването на Одет. Сърцето ми блъска. Не смея да дишам през носа, за да не поема сняг и да се задуша, затова всмуквам малки глътки въздух през устата.

Тя се оглежда. Нямах време хубаво да се зария. Всеки момент ще ме открие.

Някъде отдолу, от пистата долита остро изсвирване. Одет извиква и сваля пушката от гърба си. Защо му трябваше на Къртис? Гледам с ужас как се прицелва.

После сваля пушката и псува. Вихрушката. Не може да го види. Представям си как Къртис се спуска надолу по дългия, стръмен склон, докато стигне до равното. Вече е стигнал.

Одет изважда нещо от раницата си — тъмен предмет като тухла. Какво е това? Тя го човърка нещо и го хвърля надолу по склона.

Покрива ушите си и след няколко секунди се чува експлозия. Тишина. И после тътен. И грохот, който става все по-силен и по-силен, сякаш цялата планина се срутва около нас. Макар и в шок, разбирам какво е това. Не успя да го види, затова предизвика лавина.