Познавах няколко полицаи. От свестните. Те ненавиждаха онези свои колеги, които подправят улики, дори повече, отколкото адвокатите на защитата.

Завих по Бакстър Стрийт и потърсих колата си. Син мустанг. Нямаше я. Озърнах се. И тогава видях, че паякът я товари на платформата.

— Ей, това е моята кола — провикнах се и тичешком пресякох улицата.

— Ами тогава да си беше платил за паркирането, приятел — отговори пълничък служител с яркосиня униформа.

— Платих — уверих го.

Човекът поклати глава, подаде ми фиш за глоба и посочи колата ми, докато я товареха. Отначало не разбрах какво ми сочи, но после забелязах — под чистачката на предното ми стъкло беше пъхнат хартиен плик от „Макдоналдс“, от който стърчаха трийсет-четирийсет сламки. На кафявата хартия пишеше нещо с черен маркер. Гумите се приземиха върху платформата, а аз скочих горе при колата и грабнах плика. Съобщението гласеше: „Закъсня“.

Изхвърлих плика в близкия контейнер за смет, извадих мобилния си и набрах номера от визитката, която ми беше дал Руди.

— Руди, Еди се обажда. Размислих. Искаш да погна нюйоркските ченгета, нали? Да вървят по дяволите. Ще прочета документите като адвокат на Робърт, но при едно условие. Ако след като се запозная с тях, преценя, че той е виновен, ще се оттегля.

6

По което и да е друго време през годината можех да отида в адвокатска фирма „Карп“ за десет минути. Моята кантора, която тайно от хазяина ми използвах и за жилище, се намираше на Западна Четирийсет и шеста улица, близо до Девето авеню. Увих шала около шията си, загърнах се по-плътно с палтото и към пет и половина излязох. Имах достатъчно време пътьом да си взема парче пица и нещо безалкохолно, и то без да бързам. Слънцето вече беше залязло и тротоарите бяха започнали да се заледяват. Трябваше да пристъпвам бавно, ако исках да стигна невредим. Местоназначението ми — Таймс Скуеър №4. Навремето сградата се казваше Конде Наст Билдинг — легендарен екологичен небостъргач с четирийсет и осем етажа, изцяло на слънчева енергия. Хората вътре караха на продукти с логото на движението „Справедлива търговия“, на биокафе и комбуча. Пресгрупата „Конде Наст“ се беше изнесла от тук няколко години по-рано и се беше преместила в Световния търговски център. След нея се бяха нанесли адвокатите.

Влязох във фоайето след шест. Трийсетина метра излъскани плочки между входа и рецепцията, облицована с бял мрамор. Таванът сигурно беше на повече от двайсет и пет метра от пода и беше изработен от полирани стоманени плоскости, прегънати така, че да приличат на бронята на огромен звяр.

Ако Бог имаше някъде фоайе, едва ли щеше да изглежда по-различно от това.

Токовете на обувките ми потракваха равномерно, докато се приближавах към рецепцията. Озърнах се, но никъде не видях кресла или канапета. Ако ти се наложеше да чакаш, явно трябваше да стоиш прав. Мястото сякаш нарочно беше проектирано така, че да се чувстваш дребен. Стори ми се, че доста дълго се придвижвах до рецепцията, където съобщих името си на слаб младеж с розова кожа, облечен с костюм, който сякаш щеше да премаже птичите му гърди.

— Очакват ли господина? — попита той с британски акцент.

— Имам уговорена среща, ако това питате — отвърнах аз.

Устните му се извиха така, че да излъчват дружелюбие. Не излъчваха. Сякаш беше лапнал нещо гадно, но отчаяно се мъчеше да скрие отвращението си.

— Скоро ще дойдат да ви посрещнат — увери ме той.

Кимнах в знак на благодарност и започнах да описвам бавни криволици по плочките. Телефонът в джоба ми избръмча. На дисплея пишеше „Кристин“ — жена ми. През последните осемнайсет месеца тя живееше в Ривърхед и работеше в средно голяма адвокатска фирма. Дванайсетгодишната ни дъщеря Ейми се вписа добре в новото си училище. Раздялата ни продължаваше няколко години. Започна заради моето пиянство, но чашата преля след поредица от дела, които изложиха на опасност семейството ми. Преди година с Кристин обмисляхме да се съберем отново, но не можех да поема този риск. Не и преди да приключа с правото. Неведнъж решавах да се откажа, но нещо все ме възпираше. Преди да се пропия, бях допуснал грешката да се доверя на клиент и да го отърва. Оказа се, че е виновен, и аз през цялото време го знаех някъде дълбоко в себе си. Той бе наранил човек много тежко. Бях принуден да живея с тази мисъл. И непрекъснато да изкупувам стореното.

Откажех ли се, престанех ли да помагам на хората, сигурно щях да издържа шест месеца, преди отново да ме загризе вината. Беше като татуировка, която тежи сто килограма. Докато се борех за клиентите си, на които вярвах, постепенно се отърсвах от това бреме. Щеше да отнеме време. Надявах се и се молех Кристин да ме чака.

— Еди, зает ли си утре вечер? Ще правя шницели, а Ейми много иска да те види — каза Кристин.

Необичайно. През уикендите пътувах до тях да се виждам с Ейми. За пръв път ме канеха в делничен ден.

— Всъщност май ще поема ново дело. Голямо е, но винаги мога да отделя няколко часа. По какъв повод? — попитах.

— О, нищо специално. Към седем и половина?

— Ще дойда.