— Да се махаме от тук. „Холидей Ин“ е на около километър и половина. Паркирай там и няма да те нараня — нареди Кейн, извади ножа от джоба на панталона си и го остави в скута си.

Прайър форсира двигателя с натежало стъпало върху педала, загледан в ножа. Кейн му каза да се успокои. Потеглиха и пътуваха няколко минути, преди да пристигнат в „Холидей Ин“. През цялото време Прайър нареждаше задъхано, молеше се за живота си.

Паркираха в ъгъла на празния паркинг. Хотелът все едно беше необозримо далече.

— Трябват ми дрехите и колата ти. Ще ти оставя портфейла. Хотелът е съвсем близо пеша. Ако откажеш, ще ги взема насила.

Не се налагаше да го моли два пъти. Прайър се съблече по бельо и метна дрехите си на задната седалка, както му нареди Кейн.

— А сега излез от колата — каза Кейн.

Прайър отвори вратата и Кейн видя как ледената вълна го блъсна незабавно. Стоеше на студа по чорапи и обувки, обгърнал тялото си с ръце, насред тъмния и пуст паркинг.

— Портфейлът ми — каза Прайър.

Кейн се настани на шофьорското място, затвори вратата, смъкна прозореца и пусна портфейла върху асфалта.

Прайър се приближи и се наведе да го вдигне. Докато се изправяше, се озова лице в лице с Кейн.

Застина. Краката му се разтрепериха, подкосиха се, а после Кейн измъкна ножа си от лявото му око и остави тялото да се свлече на земята.

Бързо облече дрехите на Прайър. Бяха му големи, но нямаше значение. След броени минути Кейн пътуваше към Манхатън с астън мартина. Не можеше да допусне ФБР да му попречи. Трябваше да убие един човек.

Нищо не бе в състояние да го спре.

70

Спецекипът завари стаята на Брадли Съмърс празна. Прозорецът беше отворен. Водачът на екипа се покатери на покрива, огледа се и забеляза следи от стъпки по снега, които водеха към една поразбутана преспа. За всеки случай Дилейни заповяда да претърсят хотела и околността. Отне половин час и когато приключиха, агентите бяха сигурни, че са вбесили всеки гост, че следите водят към пътя, по който се излиза от хотела, и че няма признаци Банкнотата да се е върнал обратно.

Джошуа Кейн беше избягал.

Бързината, с която действаше ФБР, беше смайваща и плашеща. Броени минути след претърсването силите на реда бяха осведомени за беглеца. Пристигна Харпър. Беше попаднала на две снимки сред вестникарските изрезки. И на двете видяха един и същ мъж към шейсетте. На едната влизаше в съда, на другата излизаше. И в двата случая мъжът беше на заден план. С различен цвят на косата, различни дрехи, но приблизително еднакви черти на лицето. С изключение на счупения нос на Съмърс това беше същият човек. С Дилейни седнахме в подвижния щаб и се заехме да проучваме снимките. Хари все още се опитваше да се свърже с Прайър по мобилния. Очертаваше се съдебният процес на Боби да бъде прекратен. Нямаше съмнение.

— Къде може да избяга? — чудеше се Дилейни, докато разглеждаше снимките.

— Може би обратно в апартамента на Брадли Съмърс? — предположи Харпър.

— Изпратила съм там един агент, но няма голяма вероятност. Този тип е останал незабелязан адски дълго, едва ли ще допуска глупави грешки.

— Не проумявам как му се е разминало — обади се Харпър. — Прави това от десетилетия.

Глождеше ме, че силите на реда го бяха допуснали. Може би просто такава беше системата. Почти всяко полицейско управление във всеки град и във всеки щат беше претрупано с работа. Ръководеха се от уликите. Нямаха време да подлагат всичко на съмнение. В известен смисъл вината не беше тяхна. Бяха манипулирани от високоинтелигентен и хладнокръвен убиец и просто нямаха време да обмислят различни варианти. Въпреки това Банкнотата досега се радваше на огромен късмет. Толкова много жертви. И всичките в името на някаква негова извратена фантазия.

Обмислях каквото знаех за Кейн. Убийствата. Съдебните дела. Жертвите. Държавният печат.

Нямаше начин да допусне всичко да се разпадне. Щеше да иска да довърши мисията си.

— Харпър, обади се на Холтън. Веднага. Този откачен задник е мотивиран и педантичен. Ще се опита историята да приключи по неговите правила. Мисля, че се е прицелил в Боби — казах.

Три минути по-късно бях на предната седалка на колата, която Харпър беше взела под наем, и се бях вкопчил с разперени пръсти в таблото, докато тя следваше буса на спецекипа, лъкатушеше в движението и следваше виещите сирени.

— Опитай се да звъннеш пак на мобилния на Холтън — казах.

Харпър използва гласовите команди на телефона си, който избръмча в гнездо на таблото. Видях как дисплеят светна, отрази се в предното стъкло и звънът отекна по блутут системата.

Никой не вдигна.

— Пак ще опитам да се обадя на Боби — казах.

Набрах номера. Мобилният му явно беше изключен. Този на Холтън поне звънеше. Достатъчно беше просто да вдигне проклетия телефон.

— Ченгетата сигурно вече са на път — успокои ме Харпър.

Преди да потеглим, Дилейни се обади по спешност в Нюйоркското полицейско управление, за да изпратят кола в къщата на Боби да провери дали всичко е наред. Екипът щеше да пристигне всеки момент. Дилейни изпрати в къщата и агент от ФБР, за да се увери, че мястото е обезопасено.