— Какво ще кажеш, мила — продължи мисис Картър, след като си размениха набързо няколко банални думи, — ако прекарам следващата зима в Ню Йорк?

— Ще бъде прекрасно да живея у дома. Този глупав пансион ми е дошъл до гуша.

— Така ли, Беренис? Мислех, че ти харесва.

— Мразя го, толкова е отегчителен. А и момичетата са ужасно глупави.

Мисис Картър вдигна вежди, сякаш за да рече на своя спътник: „Какво ще кажете?“ Каупъруд стоеше мълчаливо край тях. В момента не беше уместно да казва каквото и да е. Виждаше, че по някаква причина, вероятно заради объркания си живот, мисис Картър се преструва пред дъщеря си, тя винаги създаваше около себе си някаква възвишена и романтична атмосфера. А Беренис бе непринудена, всичко у нея — и суетността, и самочувствието, и чувството й за превъзходство, бяха естествени.

— Имате прекрасна градина — отбеляза той, като дръпна завесата и погледна цъфналите цветя.

— Да, цветята са красиви — отвърна Беренис. — Почакайте, ще ви набера букет. Забранено е, но не могат да ми направят нищо, освен да ме изключат, а аз искам точно това.

— Беренис! Върни се! — извика мисис Картър.

Но дъщеря й изчезна леко и грациозно.

— Е, как я намирате? — обърна се мисис Картър към своя приятел.

— Млада, самобитна, енергична — и каква ли още не. Не съзирам нито нередно.

— Дано й помогна да не се провали с нейните възможности.

Беренис се върна — почти съвършен модел за рисуване. Носеше голям букет от благовонни секирчета и рози, които беше набрала доста безмилостно.

— Колко си своенравна! — смъмри я снизходително майка й. — Сега трябва да отида при учителките и да им се извиня. Какво да я правя, мистър Каупъруд?

— Оковете я във вериги от маргарити и я пратете на остров Китера — отвърна Каупъруд, който беше ходил на този романтичен остров и знаеше легендата за него.

Беренис спря.

— Какви красиви думи! — възкликна момичето. — За тях ми се иска да ви възнаградя с цвете. И ще го направя. — Тя му подаде една роза.

Какво момиче, помисли си Каупъруд, влезе плахо и. тихо, а настроението й явно се промени. Само родените актриси можеха да го правят. Гледаше Беренис Флеминг и чувствуваше, че е точно такава — родена актриса, подвижна, изтънчена, умна, безразлична, надменна, възприемаща света такъв, какъвто е, очакваща той да й се подчини — да се изправи на задни лапи като любимо кученце и да я моли. Какъв прекрасен характер! Колко жалко, че той няма да цъфти на воля в градината на нейното въображение! Колко жалко наистина!

Глава XLII

Ф. А. КАУПЪРУД ПОКРОВИТЕЛ