Известно време повървяхме, без да говорим, обединени от надеждата, че Кари Милър е още жива някъде, под същия купол от звезди, който виждахме над главите си. В парка нямаше много хора. По това време никога нямаше. Виждаха се отделни човешки фигури — пред нас или по съседните алеи, окъпани за миг в светлината на красивите чугунени фенери. Крачехме мълчаливо и радостта на Кларънс, че е далече от шума и блъсканицата на града, се предаваше и на нас.

— Къде се намираме? — попитах.

Хари пристъпи до най-близкия фенер, сложи си очилата и светна с телефона си, за да прочете надписа върху основата.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Този парк е близо три хиляди и петстотин декара, създаден много преди да има телефони с джипиес. Парковите служители е трябвало да определят с точност местоположението на фенерите, за да осигурят изправността и поддръжката им. Всеки фенер има четирицифрен номер. Този тук е номер седем-две-три-осем. Първите две цифри съответстват на пряката, значи сме близо до Седемдесет и втора улица. Последните две цифри указват от коя страна на парка се намираме. Нечетните са за западната страна, четните за източната. Затова има една приказка, че…

— Всички особняци живеят от западната страна на парка — довърших аз.

Точно в този момент ме обзе странно усещане. Бях го изпитвал много пъти точно преди да осъзная нещо важно, което ми е убягвало преди.

То започна като някаква топла вълна в гърдите ми, която постепенно се изкачи до гърлото. Като искра, която се надявах да просветне в мозъка ми.

Но не и сега. В случая „Кари Милър“ имаше нещо важно, нещо абсолютно ключово, което не можех да видя. За малко да го съзра, но се изгуби. Нищо, щеше да се появи пак.

— Май се готвеше да кажеш нещо? — попита Хари.

— И аз така мислех. Няма значение, ще се сетя. Да се прибираме. Трябва да се наспим, иначе няма да преживеем утрешния ден.

— Утре е встъпителната пледоария на прокурора. Кейт репетира своята в момента. Вече я чух, добра е. Ще има време може би и за един свидетел. За нас не остава какво толкова да правим.

— Ние вършим нещо много повече от това. Утре се решава дали ще спечелим това дело, или не. За момента просто реагираме. Време е това да се промени. Ще захапем още в началото Дрю Уайт и съдията Стоукър. Трябва да им дадем да разберат, че това е война.

25. Кейт

— Алекса, спри на пауза — каза Кейт на гласовия асистент.

Беше ѝ се счуло нещо. Стоеше неподвижно в малкия кухненски кът на апартамента си. Въпреки че сега, като съдружник на Еди, изкарваше добри пари и можеше да си позволи хубаво жилище, смяташе да изчака още няколко месеца до изтичането на наемния ѝ договор. Щеше да ѝ е по-лесно да се премести след това, което означаваше да живее още три месеца в една стая. С легло, малко канапе, кухничка и барплот, на който се хранеше. Имаше и баня, но без вана. Само душ и тоалетна. Като и двете не бяха в пълна изправност.

Поне успяваше да поддържа чистота и да опази жилището си от хлебарки и други вредители. В последно време беше толкова заета, че ползваше апартамента си като място, където да се строполи на леглото и да поспи няколко часа. Както ѝ се искаше да направи и в момента, но трябваше да прегледа за последен път встъпителната си пледоария. Когато Ото Пелтие се бе обадил в кантората, за да им прехвърли делото, тя се бе случила на телефона. Еди беше в съда. Бе виждала Кари по телевизията и беше донякъде запозната с подробностите. Освен това нещо в изражението на тази жена ѝ се стори познато.

Преди да се обедини с Еди, Кейт бе работила като адвокат в голяма кантора. Беше страхотно начало за един млад юрист. Всичко, към което някога се бе стремила. Но твърде скоро откри, че подобно на много други неща в Америка — мечтаната кариера, мечтаната кола, мечтания стандарт на живот — реалността е твърде различна от наивните ѝ представи. Още през първата ѝ седмица един от съдружниците започна да я оглежда похотливо. По време на фирменото парти в петък следобед една от другите млади адвокатки ѝ сподели, че напуска, защото не издържала на непрестанния сексуален тормоз от страна на съдружниците и по-старшите адвокати. Кейт прекара много месеци в стискане на зъби, дълбоко поемане на дъх и неистови усилия, за да не се изживява като жертва. Но работата ѝ беше омаловажавана и ѝ бе казано по най-категоричен начин, че ако е „малко по-дружелюбна с мъжете“, перспективите ѝ за израстване ще се подобрят.