— Сигурно е така, Де Сото — отвърна Каупъруд, като се усмихна сърдечно на предания си сътрудник. — Ще се срещна с Грийвс и Хеншоу вероятно в сряда и можеш да си сигурен, че няма да оставя нищо да се изплъзне между пръстите ми. А утре? Какво ще кажеш да огледаме не само Чаринг Крос, но и главните линии?

— Чудесно, шефе! Удобно ли е в един часа? До пет ще мога да ти покажа всичко.

— Добре. А, момент! Помниш ли Хадънфийлд, лорд Хадънфийлд, който дойде преди няколко години в Чикаго и вдигна такъв шум? Всички го канеха — семействата Палмър, Фийлдс, Лестър? И в къщи е идвал. Такъв един самоуверен тип, човек на живота.

— Да, да, помня го — отвърна Сипънс. — Май искаше да купи акции за месоконсервната индустрия.

— И от моите предприятия също. Аз като че ли не съм ти го казвал.

— Не — каза Сипънс заинтригуван.

— А тази сутрин получих телеграма от него. Кани ме в имението си, май е в Шропшър, за края на идната седмица. — Той взе една телеграма от бюрото си. — Имението Беритън в Шропшър.

— Много интересно. Той е акционер, а може би и един от директорите на управителния съвет на линията Сити — Южен Лондон. Утре ще разуча всичко за него. Може би се интересува от разширяването на Лондонското метро и затова иска да се види с теб. Ако наистина е така и е приятелски настроен, ще ти дойде много добре. След като си чужденец в чужди земи…

— Да, много добре разбирам — каза Каупъруд. — Ще взема да отида. Ти гледай да разбереш нещо повече. Ще се видим тук в един часа.

Сипънс се измъкна бързо. Джеймисън влезе след него с нови писма и телеграми, но Каупъруд махна с ръка.

— Не, не, Джеймисън. С нищо няма да се захващам до понеделник. Пишете на Грийвс и Хеншоу, че с удоволствие ще се срещна с тях във вторник в единадесет часа. Свържете се с Джаркинс и му кажете да не предприема нищо, докато не говори с мен. Телеграфирайте на онзи лорд Хадънфийлд, че мистър и мисис Каупъруд с удоволствие приемат поканата му, и купете билети. Разучете също как се стига до имението му. Ако дойде още нещо, просто го оставете на бюрото ми. Ще го видя утре.

Той излезе от стаята, взе асансьора и хвана файтон на улицата. Каза на човека да кара към Оксфорд Стрийт, но след две пресечки вдигна прозорчето на тавана и викна на файтонджията:

— Завийте по Юбъри Стрийт, наляво.

Като слезе, се запъти по заобиколен път към хотел „Кларидж“.

ГЛАВА XXIV

Отношението на Каупъруд към Беренис по това време бе едновременно като на баща и на любовник. Красотата и бързият й ум пораждаха у него като по-възрастен и солиден човек неизменно възхищение и желание да я закриля и да развива богатата й натура. Едновременно с това, и то безспорно, той изгаряше за нея, макар и да усещаше понякога нещо странно в техните отношения, тъй като не можеше да не крие тази връзка между един шестдесетгодишен мъж и скандално младо момиче. От друга страна, нейната трезва предвидливост, която така често не отстъпваше на неговата, го изпълваше както със сила, така и с гордост. Независимостта и енергията й го тласкаха не толкова да трупа капитал, колкото да използва възможностите на парите, които могат да й осигурят обществено положение и развитие на духа й. Това обясняваше присъствието му сега в Лондон и му придаваше истинска тежест. Каупъруд я свари сияеща и възторжена както винаги, взе я в прегръдките си и сякаш пое част от нейната радост и увереност.

— Добре дошъл в Лондон! — бяха първите й думи. — Значи Цезар прекрачи Рубикон!

— Благодаря ти, Беви — каза той, като я пусна. — Получих телеграмата ти и я пазя. Я да те видя. Иди нататък.

Каупъруд я оглеждаше с голямо удоволствие, докато тя, иронично усмихната, се разходи напред-назад из стаята като същински манекен и накрая направи реверанс с думите:

— Право от мадам Сари! Цената е… тайна! — и нацупи устни.

Беше облечена в тъмносиня кадифена рокля по тялото, обточена с перлички по врата и колана.

Каупъруд я хвана за ръка и я поведе към малкото канапе за двама.

— Великолепно! — каза той. — Думи нямам да ти кажа колко се радвам да те видя отново.

И Каупъруд разпита за майка й, като добави:

— Знаеш ли, Беви, чувствам се много особено. Никога не съм обичал Лондон, но сега, като знам, че ти си тук, се зарадвах да го видя.

— И какво още? — попита тя.

— Да видя теб, разбира се — засмя се той и почна да я целува по очите, косата, устата и пръстите, докато накрая Беренис не го спря и не му каза, че е още рано. Принуден да отстъпи, Каупъруд разправи накратко за пътуването:

— Ейлийн е с мен в „Сесил“ — продължи той. Нарисуваха й портрета за вестниците. А твоят приятел Толифър доста се постара, за да прекара тя приятно.

— Моят приятел ли? Че аз не го познавам!

— Знам, знам, но той се оказа доста умен мъж. Да беше го видяла как дойде при мен в Ню Йорк и посетне на кораба. Аладин и вълшебната лампа, наречена пари. Между другото, Толифър продължи за Париж, предполагам, за да не настрои Ейлийн подозрително. Естествено аз се погрижих да разполага с достатъчно пари.

— Видели сте се на кораба? — попита Беренис.