Читаем Стъклен град полностью

Навсякъде бяха разпръснати вестници и списания — както исландски, така и чуждестранни — а на няколко купчини в хола, спалнята и банята бяха натрупани специализирани учебници. Между учебниците се виждаха големи албуми със снимки. В кухнята имаше празни опаковки от храна за вкъщи.

— Бащинство — измърмори Сигурдур Оли, докато слагаше гумени ръкавици. — Как човек да е сигурен в това в тази страна?

Ерлендур отново се замисли за генетичните изследвания. Наскоро Центърът за генетични изследвания бе започнал да събира медицинска информация за всички исландци, живи и неживи, за да създаде база данни, съдържаща информация за здравословното състояние на цялата нация. Този информационен масив бе свързан с генеалогична база данни, в която корените на всяко исландско семейство бяха проучени до Средните векове; наричаха това установяване на генетичния фонд на Исландия. Основната цел бе да се установи как се предават наследствените заболявания, за да бъдат изучени генетично и да се открият начини за излекуването им. Битуваше мнението, че еднородността на нацията и липсата на кръстосване с други нации е превърнала Исландия в жива лаборатория за генетични изследвания.

Центърът за генетични изследвания и Министерството на здравеопазването, което бе издало лиценза за базата данни, гарантираха, че никой външен човек не може да проникне в нея, обявявайки публично, че кодовата система е сложна и е невъзможно да бъде разбита.

— Да не би да се съмняваш за своя баща? — попита инспекторът.

Той също бе сложил гумени ръкавици и сега бавно пристъпи в хола. Взе един от албумите със снимки и го прелисти. Беше стар.

— Винаги са ми казвали, че не приличам нито на майка си, нито на баща си или на някой друг от семейството.

— И аз винаги съм имал това усещане — каза Ерлендур.

— Какво имаш предвид?

— Че си незаконен.

— Радвам се, че чувството ти за хумор се завърна — отбеляза Сигурдур Оли. — Напоследък си малко отнесен.

— Мислиш, че се шегувам ли?

Той взе друг албум и също го прелисти. Снимките в него бяха стари, черно-бели. Стори му се, че на някои от тях разпозна майката на Айнар. Мъжът вероятно беше Алберт, а момчетата — тримата им синове. Айнар бе най-малкият. Имаше фотографии от Коледа и от летни почивки, като повечето бяха моментни снимки на хлапетата — на улицата, на кухненската маса, облечени с шарени, плетени пуловери, за които Ерлендур помнеше, че се носеха през шейсетте. По-големите братя бяха започнали да си пускат дълги коси.

По-нататък в албума момчетата бяха по-големи и с по-дълги коси, носеха костюми с широки ревери и черни обувки с дебели токове. Катрин с накъдрена коса. Снимките вече бяха цветни. Алберт с посребряла коса. Ерлендур потърси Айнар и когато сравни чертите му с тези на братята и родителите му, видя огромната разлика. Другите две момчета имаха силно изразените черти на родителите си, особено на бащата. Айнар беше грозното патенце.

Инспекторът остави този албум и взе по-скорошен. В него Айнар беше сложил снимки на своето семейство, направени изглежда от самия него. Историята, която разказваха, не беше дълга. Ерлендур сякаш се потопи в онази част от живота на Айнар, в която се бе запознал със съпругата си. Чудеше се дали има снимки от медения им месец. Били са на обиколка из Исландия — Хорнстрандир, Торсмьорк, Хайдубрайдарлиндир, помисли си той. На някои от снимките бяха с велосипеди. На други караха очукана стара кола. Снимки от къмпинги. Предположи, че са правени в средата на осемдесетте.

Бързо прелисти албума, остави го и взе онзи, който му изглеждаше най-скорошен. В него видя малко момиченце на болнично легло с тръбички в ръката и кислородна маска на лицето. Очите й бяха затворени и наоколо имаше хирургически инструменти. Изглеждаше, като че беше в интензивното отделение. Той се поколеба за момент, преди да продължи.

Тогава телефонът му внезапно иззвъня и Ерлендур се стресна. Остави албума, без да го затвори. Беше Елин от Кефлавик и звучеше силно развълнувана.

— Беше при мен тази сутрин — каза направо тя.

— Кой?

— Братът на Аудур. Името му е Айнар. Опитах се да се свържа с вас. Дойде при мен сутринта и ми разказа цялата си история. Бедният човек! Загубил е дъщеря си, точно като Колбрун. Знаеше от какво е починала Аудур. От заболяване в рода на Холберг.

— Къде е той сега? — попита инспекторът.

— Беше ужасно потиснат — рече Елин. — Може да извърши някоя безумна постъпка.

— Какво искаш да кажеш?

— Каза, че било свършено.

— С какво е свършено?

— Не обясни — само каза, че било свършено.

— Знаеш ли къде е сега?

— Каза, че се връща в Рейкявик.

— Къде в Рейкявик?

— Не знам.

— Не намекна ли по някакъв начин какво е намислил?

— Не — отвърна жената, — изобщо. Трябва да го намерите, преди да е направил нещо необмислено. Чувства се толкова нещастен, бедният. Ужасно е. Отчаян е. Боже мой, никога не бях чувала за такава трагедия.

— Какво имаш предвид?