— Единственият човек, за когото знаем със сигурност, че е мразил Холберг, е сестрата на Колбрун в Кефлавик — каза Ерлендур. — Тя обаче не би могла да го убие с пепелника.

— Може да е накарала някой друг да го направи.

— Кой? — попита инспекторът.

— Не знам. Както и да е, аз се придържам към теорията, че някой е обикалял из квартала, възнамерявайки да проникне в нечий дом, да го обере и вероятно да го изпочупи. Холберг го спипва и онзи го удря с пепелник по главата. Бил е някой наркоман, който не знае какво върши. Това е съвременният Рейкявик.

— Е, поне някой е взел правилното решение да го фрасне — подхвърли жената. — Според мен обаче трябва да вземем бележката на сериозно. Не ми прилича на някаква си шега.

Детективът погледна към Ерлендур.

— Когато каза, че искаш да узнаеш от какво е умряло момиченцето… това ли е, за което и аз си мислех? — попита той.

— Имам лошото усещане, че отговорът е „да“.

17

Рунар отвори вратата и гледа Ерлендур поне минута, преди да успее да реагира. Полицаят стоеше в общия коридор, измокрен до кости, след като бе тичал от колата до сградата. От дясната му страна имаше стълбище, което водеше до горния апартамент. Стълбите бяха покрити с килим, протрит на местата, на които най-често е било стъпвано, а във въздуха се носеше мирис на застояло. Може би в сградата живееха любители на коне, помисли си полицаят. Той попита дали Рунар го помни. Изглежда старецът го помнеше добре, защото веднага се опита да тръшне вратата, ала детективът се оказа по-бърз и влезе в апартамента, преди домакинът да успее да му попречи.

— Уютно местенце — каза Ерлендур, докато разглеждаше овехтелия интериор.

— Няма ли да ме оставиш на мира! — понечи да се развика Рунар, но гласът му го предаде и в крайна сметка той само изписка.

— Внимавай да не вдигнеш кръвно. Няма да ми е приятно да те съживявам, ако получиш удар. Трябва да разбера някои подробности от теб и след това ще те оставя да си умираш на спокойствие в тази дупка. Май не ти остава много време — не ми изглеждаш в добра форма…

— Разкарай се! — изсъска Рунар — толкова яростно колкото му позволяваше възрастта — след което се обърна, отиде в хола и седна на дивана.

Инспекторът го последва и се отпусна тромаво на стола срещу него. Старецът не го погледна.

— Колбрун каза ли ти за друго изнасилване, когато дойде за обвинението срещу Холберг?

Рунар не отговори.

— Колкото по-бързо ми кажеш, толкова по-бързо ще си тръгна.

Този път възрастният мъж вдигна поглед и се втренчи в полицая.

— Никога не е споменавала друго изнасилване. Сега ще си тръгнеш ли?

— Имаме причини да мислим, че Холберг е изнасилил още една жена, преди да срещне Колбрун. Може би е използвал същия подход отново, след като е блудствал с нея, но не знаем със сигурност. Колбрун е единствената жена, която е повдигнала обвинения срещу него, независимо че от това не е излязло нищо, благодарение на теб…

— Махай се!

— Сигурен ли си, че не е споменала друга жена? Разбрахме, че Холберг се е похвалил на Колбрун за другото изнасилване…

— Не ми е казвала нищо такова — каза Рунар, като гледаше надолу в масата.

— Онази нощ Холберг е бил с двама приятели. Единият от тях се казва Елиди, рецидивист, за когото може би знаеш. Той е в затвора и се сражава с призраци и чудовища в единична килия. Другият се казва Гретар. Изпарил се от лицето на земята през лятото на националния фестивал. Знаеш ли нещо за приятелчетата на Холберг?

— Не. Остави ме на мира!

— Какво са правили тук, в града, в нощта, когато Колбрун е била изнасилена?

— Не знам.

— Не си ли говорил някога с тях?

— Не.

— Кой е водил разследването в Рейкявик?

За първи път Рунар погледна Ерлендур в очите.

— Марион Брием.

— Марион Брием!

— Този глупак!

Елин не си беше вкъщи, когато Ерлендур почука на вратата й, затова полицаят влезе обратно в колата, запали цигара и размисли дали да продължи пътуването си до Сандгерди. Дъждът се лееше върху колата като из ведро, а инспекторът, който никога не гледаше прогнозата за времето, се чудеше дали този порой някога ще има край. Навярно беше умалена версия на Библейския потоп, помисли си той, обгърнат от сивкавия дим на цигарата. Явно греховете на хората трябваше от време на време да бъдат отмивани от лицето на земята.

Ерлендур бе неспокоен за повторната си среща с Елин и донякъде се почувства облекчен, когато се оказа, че сестрата не си е вкъщи. Знаеше, че ще го отпрати, и последното нещо, което искаше, бе да я провокира тя отново да го нарече „мръсно ченге“. Но, рано или късно, срещата бе неизбежна. Той си пое дълбоко въздух и дръпна за последен път от цигарата, докато не почувства топлината й върху пръстите си. Задържа дима, докато я гасеше, а после силно издиша. Сети се за един израз от кампания против тютюнопушенето: „От една-единствена клетка може да започне рак“.

На сутринта отново се бе събудил с познатата болка, ала сега я нямаше. Тъкмо щеше да потегли, когато Елин почука на прозореца на колата.

— При мен ли сте дошли? — попита тя изпод чадъра си, след като той свали прозореца.