— Никога не би се върнала там, татко, за нищо на света. Сигурна съм — мама се съгласи с мен. — А дори да е бременна, защо би тръгнала нанякъде без дрехите си или без чанта?

— Ще се обадя на полицията — каза татко в петък, 21 ноември 1980 година.

3.

Лорънс

Чух как го казва съвсем ясно.

— Уикендът на 14 ноември? Нека да помисля… Почакайте… Нека да помисля. Да, бях тук с жена си. Защо питате, полицай?

— През целия уикенд? Не сте ли излизали от къщата?

— Да, върнах се от работа към шест часа в петък и повече не излязох.

Беше лъжа.

— Само с жена си ли бяхте тук? Нямаше ли някой друг?

— Синът ми излезе в петък, но мисля, че се прибра преди полунощ. За какво става дума?

— Ами, господине… Често са виждали една кола пред дома на липсващата жена през последните месеци, господине… Като вашата, господине… Старият ягуар.

Тонът на полицая беше нервен, раболепен. Прекалено често казваше „господине“. Беше ясно, че е изтеглил късата сламка, за да го пратят да разпитва баща ми. Или съдия Фицсаймънс, както беше по-известен напоследък.

— Мога ли да попитам за името ви? — каза баща ми и макар да не го виждах, долавях тона на превъзходство в гласа му, смесен със странен, нов за мен трепет. Вратата на кухнята зад мен беше леко открехната и аз наострих уши, за да чуя какво става на прага.

— Муни, господине. Съжалявам, че трябва да ви разпитвам като…

— И какъв е чинът ви, Муни? — Той наблегна на „у“-то.

— Детектив съм, господине.

— Разбирам. Не старши детектив, нито инспектор.

Познавах този тон. Татко можеше да се отнася грубо или презрително с непознатите и от време на време внезапно избухваше. Понякога ме плашеше. Не мисля, че го правеше умишлено, но така си беше.

От другата страна на масата мама ме гледаше въпросително.

— Това петият ти картоф ли е, Лорънс? Хайде, по-бързо, докато баща ти не гледа.

Не бях ги броил.

Мама стана и промърмори нещо за течение. Затвори вратата зад мен, включи радиото и започна да тананика. Не казах нищо, но вече не чувах какво обсъждаха на прага.

Баща ми току-що беше излъгал умишлено полицията. Признавам, че бях шокиран от лъжата му. Бяха го запитали какво е правил почти две седмици по-рано. Помнех много ясно онази петъчна вечер, защото преживях свое собствено приключение. Аз също бях излъгал къде съм бил. Казах на родителите ми, че отивам на кино с приятели от училище, а всъщност изгубих девствеността си с Хелън Д’Арси, която живееше във Фоксрок Парк — само на двайсет минути път.

Нямах намерение да правя секс с Хелън на първата ни истинска среща. Не я намирах за физически привлекателна. Имаше хубава коприненоруса коса, но фигурата ѝ беше едновременно твърде широка и твърде слаба. Неестествено голямото ѝ лице стоеше върху мършав врат. В сравнение с нейната кожа моята беше безупречна, защото беше опъната от пълнотата.

Отидох в дома на Хелън просто защото тя ме покани. Не получавах много подобни покани.

Няколко седмици преди това ме беше настигнала, докато се връщах от училище. Валеше както обикновено. Училището беше ужасно. Учех в Институт за момчета „Сейнт Мартин“ едва от миналия януари заради проклетия Пади Кери. Полагах всички усилия родителите ми да не разберат колко ме тормозеха в новото училище. Особено една група от четири-пет момчета — яки и безмозъчни. След първия месец не ме нападаха често физически, но крадяха учебниците ми или пишеха върху тях гадости, вземаха обяда ми и го заменяха с неща, твърде отвратителни, за да ги спомена.

Училището на Хелън беше едно от малкото частни училища, намиращи се по-близо до града, но тя живееше близо до нашето. Бях подочул разни истории за нея от другите момчета в класа. Чувствах я близка, защото моите мъчители я презираха също колкото мен.

Чух я, преди да я видя.

— Как се казваш? — попита тя.

Обърнах се. Зелената ѝ униформена пола беше ушита от някаква мъхеста материя, почти оплешивяла на места, а от едната ѝ страна подгъвът беше разпорен. Видях, че вътрешната част на якичката ѝ е изтъркана на врата.

— Лорънс. Фицсаймънс.

— А, да, чух за теб. Защо те наричат Хипопотама? Изглеждаш ми нормален.

Веднага ми стана симпатична.

— Аз съм нормален. Те просто не ме харесват.

— На кого му пука какво харесват?! На „Бренънстаун Роуд“ ли живееш? Виждала съм те.

Живеех в „Авалон“ — голяма самостоятелна къща с добре поддържана градина в края на улицата, но не бях сигурен дали трябва да ѝ кажа. Тя като че ли не обръщаше внимание дали отговарям на въпросите ѝ или не. Продължихме да вървим и да говорим. Когато минахме покрай кафенето на Триша, тя предложи да я почерпя кока-кола. Поколебах се.

— Добре, тогава аз ще те почерпя — каза Хелън и отвори стъклената врата. Щеше да бъде грубо да не я последвам. За съжаление побойниците вече бяха там, седнали на бара.

— Грух-грух! — подвикна един от тях към нас.

— Шибани идиоти — каза Хелън. — Не им обръщай внимание.

В „Авалон“ рядко се употребяваха ругатни, но сега, за пет минути, чух „майната му“ и „шибан“. От момиче. И аз понякога ругаех, но никога на висок глас.

Хелън хладнокръвно отиде до бара и се върна с две кока-коли.