Тримата излязохме от хотела. Навън беше горещо. Една цивилна полицейска кола ни чакаше на тротоара. Имаше сериозно задръстване. Младият шофьор пусна сирената. Колите неохотно се отдръпваха, за да ни направят път. Затворих очи, все още замаян и объркан от шоковата граната. В главата ми беше пълна каша. Тони Еспозито бе арестуван, но все още не бях разгадал мистериите, с които се занимавах. А това ме притесняваше. Някой ми изпращаше неразбираеми ребуси и шифри. „Гедеон 11-34-40“ — поредната библейска препратка? Освен това още не бях приключил разговора си с Козимо. По очевидни причини. Къде беше скрил писмото? На сигурно място ли беше? Трябваше да размишлявам върху толкова много неща.

„Всичко ще бъде наред, Бьорн“ — прошепна татко.

Козимо и Максимо Парчели ни чакаха в стаята за специални операции в участъка. Бяха гледали ареста на екраните.

— Куражлия! — шеговито ме поздрави Козимо. Беше пъхнал лулата в устата си, но и тук не му бяха позволили да я запали.

Ударният отряд подготвяше ареста на Луиджи Парчели. Ръководителите на акцията бяха измислили хитър план, с който да го примамят в същия капан. Максимо Парчели беше обещал да им съдейства. Според агента, който следеше телефона на Луиджи от един час, той се намираше в луксозен ресторант. От полицията бяха обмислили възможността да щурмуват ресторанта, но предпочитаха да го арестуват в по-контролираната среда на хотела, в който току-що бяха заловили Тони Еспозито.

Техниците свързаха телефона на Максимо с един високоговорител. Той набра братовчед си, дишайки тежко и с хриптене.

— Cugino! — любезно го поздрави Луиджи, щом му вдигна. „Братовчеде.“

На заден план се чуваше музика за вечеря, която някой свиреше на пиано — As Time Goes By — и жужащи гласове.

— Луиджи — задъхано каза Максимо, — аз съм.

— Да, чувам — отвърна братовчед му и се изкиска. Тактичността не беше сред силните му страни.

— Слушай, трябва да напусна Рим този следобед… — започна Максимо, след което вдиша кислород и продължи — … така че исках само да те питам дали ще дойдеш с мен.

— Прибираш се толкова скоро?

— Да, приключих това, което трябваше да направя тук. Имам уговорка с един норвежки археолог след половин час — обясни му Максимо и леко се засмя. — Ще ми продаде няколко стари пергамента. А после ще ги отнеса направо вкъщи!

Признавах му го: играеше ролята си перфектно.

— Норвежки археолог ли? Стари пергаменти? — попита Луиджи. Той не играеше ролята си толкова добре.

— Дълга история — каза Максимо, след което се изсмя и си пое дъх. — Мога да ти я разкажа на самолета. Само трябва да мина набързо през Grand Hotel Paradiso, за да взема писмото, и после тръгвам към летището. Идваш ли с мен?

— Yeah, yeah.

Максимо затвори. Телефонът на Еспозито прозвъня едва ли не в същия миг. Ломбарди го вдигна във въздуха:

— Голямата риба клъвна!

7

Луиджи Парчели не знаеше, че верният му наемник Тони Еспозито е арестуван. Но тъй като той не му вдигна, а времето течеше, il capo осъзнаваше, че ще трябва сам да се погрижи. Отдавна не си беше цапал ръцете, но нямаше избор.

Максимо му беше изпратил съобщение с номера на хотелската си стая — „в случай че решиш да наминеш, преди да тръгнем към летището“. Луиджи му отговори с емотикон с вдигнат палец.

Според полицията братовчедът на Максимо си мислеше, че той е купил писмото. Щеше да се опита да го открадне от хотела. Ако решеше да го направи на борда на самолета, щеше да си създаде неудобни свидетели в лицето на екипажа.

Наблюдавахме всичко, което се случваше, през боди камерите на полицаите, които изпращаха сигнал към големите екрани в стаята за специални операции. Чухме как Луиджи потропва на вратата на стаята. Един от полицаите я открехна. Луиджи я избута докрай, озовавайки се лице в лице с петима полицаи, насочили оръжията си към него. Не оказа съпротива. Само след няколко секунди беше арестуван. Полицаите в стаята за специални операции ликуваха. Ползотворен работен ден.

8

Двамата с Козимо се регистрирахме в хотел немного далеч от Пиаца Навона, за да си починем. Бяхме имали изключително тежък ден. Рано сутринта щяхме да заминем за Флоренция. Козимо беше скрил писмото там. Но не искаше да ми каже къде. Щяхме да се срещнем за вечеря след няколко часа.

Тъкмо бях влязъл в стаята и си бях събул обувките, когато чух сигнала за поредното получено съобщение на телефона си. Кога щеше да спре това? Съобщението беше още по-неразбираемо от предишното, ако въобще беше възможно: „11224445558“.

Седнах на леглото. Явно цифрите бяха подредени по точно определен начин. Хм. Ако умножах 11 по две, щеше да се получи 22, а ако повторех това с 22, резултат щеше да бъде 44. Само това ми хрумна. Огледах всяка цифра поотделно. 11224445558. Добре. Цифрите бяха подредени по групи. И какво от това? Първите няколко съобщения се оказаха анаграми. Значи това можеше да се отнася и за тази поредица от цифри. Но как да пренаредя 1122444558, така че да се получи нещо смислено?