Читаем Сребърниците полностью

— … kush deba eraba… bushi ka bai deba… koh shaba baba raba basha tabaraba…

Когато най-накрая утихна и целият се разтрепери, двамата с Козимо останахме без думи.

— Амин — завърши молитвата той.

Половин минута седеше в безмълвна молитва и накрая изпъна гръб.

Видяното ми направи толкова силно впечатление, че ми трябваше време да се съвзема, преди да задам първия си въпрос. Който всъщност дори не беше въпрос.

— Значи… вие сте Максимо Парчели.

— That’s right.78 От „Бронкс“, Ню Йорк Сити. Имам италиански корени.

— Разказах на Бьорн само бегло за теб — обади се Козимо, след което се обърна към мен: — Максимо беше един от спонсорите на разкопките в Цезареа Маритима.

Старецът сухо се изсмя.

— Не беше най-добрата ми инвестиция.

— Какво искате от нас? — рязко попитах аз.

— Първо искам да ви помоля за извинение за грубото отношение. За съжаление, се наложи да ви затворя, за да успея да стигна навреме от Ню Йорк и лично да поговоря с вас.

— Надявам се хората ти да са помолили госпожа Карабело за извинение — обади се Козимо.

Хората ти?

— Вече се скарах на монасите. Утре госпожа Карабело ще намери десет хиляди евро в пощенската си кутия като символ на извинение. Искам да изясня нещо: вие не сте мои пленници.

— Странно — отбелязах аз, — защото човек лесно би останал с впечатлението, че бяхме отвлечени в Сан Марино, доведени тук против волята си и заключени в килии.

— Монасите действаха в името на Бог и по моя заповед. Нямат вина. Ще ви обясня защо. След като ме изслушате, спокойно можете да напуснете манастира.

— Къде сме? — попитах аз.

— В добрите ръце на верните Божии слуги от Йезуитския орден.

— Това прилича по-скоро на военен лагер, отколкото на йезуитски манастир.

— Regimini militant is Ecclesiae е оперативното звено на ордена. Монасите са Божиите воини, които се борят срещу греха, влиянието на дявола и господарите на мрака.

— Максимо — обади се Козимо, — разбрах, че търсиш писмото. Не е у нас.

— Няма проблем.

— Тогава защо… това? — попита Козимо, разпервайки ръце.

— Ще трябва да ви помоля да изчакате.

— С какво?

— Публикуването на съдържанието му.

— Писмото не е в ръцете ни — заявих аз. Това не беше чиста лъжа, но определено звучеше неясно.

Максимо Парчели се усмихна. Сякаш разбираше.

— Вие, разбира се, се чудите защо проявявам интерес към него — каза той. — Но не е това, което си мислите. Не искам да го купя. Не съм търговец на черния пазар. Така че, за да ви обясня, трябва да ви разкажа семейната си история.

„Бог да ми е на помощ“ — помислих си аз.

Един пазач — йезуитски монах — донесе чаша кафе на Парчели. След това наля още горещо кафе на нас двамата с Козимо. Старецът се намести по-удобно.

— Произходът ми не се различава от този на милиони италианци, живеещи в САЩ — започна той. — Дядо ми и баба ми, Франческо и Кармела, са изоставили бедността, на която са били свикнали в Италия, в края на XVIII век. Напуснали са стопанство с неплодородна почва в Лацио и са се установили в Ню Йорк Сити — разказа ни той, след което си прочисти гърлото и продължи: — Много преди дядо да съзре Статуята на свободата…

Франческо

Ню Йорк Сити, 1899-1910

… напомняща на някакъв мираж на хоризонта, знаел, че животът му никога повече няма да бъде същият. На следващата година щял да стане на трийсет и да посрещне първия си син. Дрехите върху корема на Кормела били опънати като кожа на барабан. Спомените за бедния живот в стопанството в планинското село, което били напуснали, вече били започнали да избледняват. Франческо се чувствал необичайно развълнуван и самоуверен. Америка била страната на възможностите. Чел, че там хората като него успявали.