Смътно си припомни как я намира — преди всичко да потъне в мрак.

Нямаше представа колко време е прекарала в безсъзнание, но знаеше, че се намира в кабинета на управителя. По кожата й бяха полепнали прах и сажди.

Зрението й започна да се прояснява и очите й привикнаха към светлината. Стаята изглеждаше същата, а уличната лампа хвърляше неясна светлина в помещението.

Тишината се нарушаваше единствено от шума на капеща вода някъде в далечината. Упоритото капене звучеше зловещо.

Ким подръпна въжетата, с които беше омотана. Впиваха се здраво в кожата й. Опита отново, без да обръща внимание на болката, но въжетата непоносимо жулеха разранената й кожа.

Тя се опита да си припомни дали беше видяла нещо в стаята, което можеше да й бъде от полза. Не се сети, но знаеше, че не може просто да лежи неподвижно и да чака.

Спомни си нещо, което я накара да се оживи. Опита да се придвижи напред с няколко сантиметра, като се гърчеше като опърлен червей. Усилието предизвика нови вълни на болка, които извираха през черепа й, а жлъчка изгаряше гърлото й. Молеше се да не повърне и да се задави.

Внезапно чу шум, спря да се гърчи и наостри всичките си сетива.

Изви главата си към вратата. На прага се появи една фигура. Силуетът беше познат.

Ким започна да примигва в тъмното, когато ивицата светлина от вратата попадна върху нейния похитител.

Погледът й се плъзна нагоре от обувките по краката му, тялото и раменете — право до очите на Уилям Пейн.

ГЛАВА 69

Уилям Пейн бавно запристъпва към нея. Погледът му беше безизразен и тя неволно започна да поклаща глава. Не, това не можеше да е вярно. Мускулите на стомаха й се свиха в спазми на отвращение, само щом си го помисли. Това не беше човекът, когото беше очаквала.

Той се наведе до нея и започна да се опитва да развърже възлите, които опасваха тялото й, сякаш беше някакво добиче. Пръстите му се движеха бързо, но несръчно.

Тя се опита да каже нещо, но платът в устата й сподави въпроса.

Той поклати глава.

— Нямаме много време — прошепна той.

Той понечи да каже още нещо, но от дъното на коридора се разнесе тихо свирукане.

Уилям сложи пръст върху устните си, отстъпи назад и отново застана в сянката. След като не можеше да каже и дума със запушена уста, тя реши, че той й прави знак да не го издава.

Тананикането продължи и се усили. Походката на новодошлия беше различна от тази на Уилям Пейн. Това бяха категорични, уверени, устремени крачки.

На прага отново се извиси сянка, но този път на Ким не й се наложи да чака, докато фигурата застане под светлината.

Това вече беше човекът, който беше очаквала.

ГЛАВА 70

— Брайънт, трябва да намериш началството! — извика Стейси в слушалката. — Пасторът е. Уилкс. Той е убил момичетата, а не мога да се свържа с началството по телефона.

— Чакай малко, Стейси — каза Брайънт.

Шумът от телевизора, който се чуваше на фона, започна да заглъхва. Тя предположи, че се е преместил да говори в друга стая.

— За какво говориш?

— За имейлите, дето ги разпратих просто ей така. Преди дванадесет години в Бристъл се вдигнал шум около някакво семейство, което намерило метален щифт в праха на свой починал роднина. Обвинили крематориума, че са объркали погребенията, но веднага след инцидента Уилкс е напуснал.

— Стейс, извинявай, но това не означава, че е виновен за…

Стейси сподави раздразнението си. Нямаше време.

— Проверих архивите — две седмици по-рано едно момиче на име Ребека Шоу е избягало от дома за изоставени деца в Клифтън.

— Защо биха писали за това във вестниците? — попита Брайънт.

— Защото е попадала в новините и друг път, след като я е блъснала кола. Имала е сериозни фрактури в коленете…

— Заради които се е наложило да й поставят щифтове — довърши Брайънт.

Стейси сякаш чуваше как се сглобяват парченцата от мозайката.

— Така се е отървавал от телата им — каза Стейси. — Само че след този случай не е можел да рискува отново.

Тя чу как Брайънт въздъхна тежко.

— Господи, Стейси, колко ли още…

— Брайънт, трябва да намерим началството. Батерията на телефона й падна, докато говорехме по-рано през деня, и ми се стори някак особена.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам — разсеяна, развълнувана. Не мисля, че си отиваше вкъщи. Опасявам се…

— Стейси, обяви на всички, че е в неизвестност. Нямам против да ми натрият малко сол на главата, ако се окаже, че й няма нищо.

— Така и ще направя, но Брайънт…

— Да?

— Просто я намери.

Нямаше нужда да добавя "жива", но и двамата го разбраха.

— Ще я намеря, Стейси, обещавам.

Стейси сложи обратно слушалката. Вярваше му. Брайънт щеше да намери Ким.

Надяваше се само да не е твърде късно.

ГЛАВА 71

Той влезе в стаята и подпря една лопата на стената.

Ким проследи с поглед как краката му се приближаваха към нея. Отчаяно искаше да погледне нагоре, но не успяваше да вдигне глава достатъчно високо. Искаше да погледне право в очите кръвожадния кучи син, който се беше опитал да пререже на две онова момиче.

Гласът му звучеше спокойно и приветливо, сякаш обсъждаха къде да излязат на вечеря.