Всички мълчаха, докато те двамата си говореха нещо с нисък глас. В един момент докторът се обърна и погледна право към нея.

— Инспекторе, все пак имам нещо за вас.

Ким се приближи със затаен дъх. Скочи в изкопа и застана до него.

— Слушам ви.

— Виждате ли ето тези кости тук?

Тя кимна.

— Гръбначният стълб води към врата, където се намират седемте шийни прешлени. Най-горният е С1, атлас, следващият е С2, аксис.

Пръстът му продължи надолу по дължината на врата, като проследи всички прешлени от третия до седмия. Ким видя ясно изразена пролука между номер три и четири. Дясната й ръка инстинктивно опипа задната част на собствения й врат. Недоумяваше как, по дяволите, беше успял да забележи това от ръба на изкопа.

— Кажете ми го направо, докторе.

— Мога да ви кажа без никакво съмнение, че горкото създание е било обезглавено.

ГЛАВА 26

Ким излезе от изкопа.

— Хайде, Брайънт. Време е да започваме.

Тя хвърли един поглед на непознатия пикап "Тойота" й по метода на изключването прецени, че това трябва да е колата на доктор Даниъл Бейт. Над калника му имаше лека вдлъбнатина и целият беше покрит с кал.

— За Бога, какво е това? — възкликна Ким и подскочи назад.

— Хм… Казват му "куче", началство.

Ким погледна по-внимателно към косматата муцуна, която се беше появила на задния прозорец на колата. После сбърчи вежди.

— Брайънт, само на мен ли ми се струва или…

— Не, началство, по всичко личи, че има само едно око.

— Стига сте ми плашили кучето — каза Даниъл Бейт и се приближи към тях. — Мога да ви уверя, че тя няма какво да ви каже.

Ким се обърна към своя колега.

— Виждаш ли, Брайънт, кучетата наистина приличат на стопаните си.

— Знаете ли, след събуждане по телефона в четири сутринта и след три часа и половина шофиране, за да стигна дотук, вие със сигурност не сте онова, от което имам нужда.

— Сляпа ли е? — попита го Ким, докато той отваряше вратата на автомобила.

Кучето изскочи навън и седна. Доктор Бейт закачи каишка за червения й нашийник и енергично разроши козината на главата й.

— Има безупречно зрение, що се отнася до дясното й око.

Ким отбеляза, че кучето е немска овчарка. Пристъпи напред и доближи ръка към носа на животното.

— Хапе ли?

— Само надменни детективи.

Ким завъртя очи към небето и погали кучето по главата. Козината му беше мека и топла.

Беше озадачена от това, което й беше казал доктор Бейт. За да пристигне от Дънди, който се намираше на 560 километра оттук, трябваше да е шофирал много повече от три часа и половина.

— Защо я водиш? — попита го тя.

— Бяхме си взели няколко дни почивка след последния случай, по който работих. Разглеждахме възможностите за скално катерене около Чедър, когато се обади шефът ми. Аз бях най-близо.

В гласа на Даниъл не се долавяше раздразнение — просто приемаше факта, че подобни обаждания вървяха ръка за ръка с работата му.

Ким неволно беше спряла да гали кучето по главата и сега усети как животното я побутваше подканващо с топлия си нос.

— Я виж ти, инспекторе — каза Даниъл Бейт и я погледна насмешливо. — Някой тук все пак те харесва.

Ким не успя да му отговори подобаващо, защото точно в този момент звънна мобилният й телефон.

Даниъл се обърна и тръгна заедно с кучето си към горния край на района, а тя прие обаждането.

— Какво има, Стейс?

— Къде си?

— Тъкмо тръгваме. Защо?

— Нагоре ли гледаш или надолу?

— Моля?

— Открих Уилям Пейн, единият от двамата нощни дежурни.

— Дай ми адреса.

— Погледни надолу към хълма. Би трябвало да виждаш: седем къщи, подредени в редица. Трябва ти онази точно в средата. Предният и задният двор са настлани с бетонни плочи.

Ким вече вървеше надолу по хълма.

— Откъде знаеш това, по дяволите?

— От сателитните снимки в "Гугъл", началство.

Ким поклати глава и прекъсна разговора.

— Къде каза, че отиваме?

— Да разпитаме първия си свидетел.

— Тук? — попита Брайънт, докато отваряше портата на оградата, която му стигаше до кръста.

Предният двор беше изцяло покрит с бетонни плочи, което му придаваше някак зловещ вид. Пътеката към къщата се отличаваше единствено по наклонената рампа, която се издигаше от останалия бетон и водеше право към входната врата.

След две почуквания на вратата се появи висок мъж с гъста, напълно бяла коса.

— Уилям Пейн?

Мъжът кимна.

Брайънт извади служебната си карта.

— Може ли да влезем?

Мъжът се намръщи и не помръдна от мястото си.

— Не разбирам. Вчера един полицай вече идва и записа подробно всичко.

Ким хвърли поглед на Брайънт, преди да продължи.

— Господин Пейн, тук сме във връзка с разследване, което се отнася до дома в Крестуд.

Ким не беше изпращала други полицейски служители на този адрес.

По лицето на мъжа едва сега се изписа разбиране.

— Да, естествено — каза той. — Моля, заповядайте.

Той направи крачка назад и Ким го прецени набързо. Бялата му коса създаваше впечатление за много по-възрастен мъж, отколкото лицето му. Сякаш в него успоредно бяха вървели два отделни процеса на остаряване. Лицето му беше на човек, не по-възрастен от четиридесет и няколко години.

— Моля ви, пазете тишина, дъщеря ми спи.

Гласът му беше нисък и приятен, без следа от местния диалект.

— Оттук — прошепна той.