— Прибрах се вкъщи след работа, но Тес не дойде да ме посрещне, както обикновено.

Ким погледна Брайънт. Досън беше казал, че професорът отново е необвързан.

— Обикновено тя спи в кухнята, до купичката си с вода, но щом завъртя ключа в ключалката, веднага пристига, като маха с опашка.

"Аха, ясно", каза си Ким.

— Но не и в сряда. Повиках я, щом влязох в кухнята, но тя не дойде. Нямерих я до леглото.

Той преглътна тежко.

— Гърчеше се на пода. Очите й бяха изцъклени; в продължение на няколко секунди дори не видях бележката. Взех я на ръце и я закарах във ветеринарния кабинет възможно най-бързо, но вече беше твърде късно. Когато пристигнах там, тя вече си беше отишла.

Той избърса дясното си око.

Ким понечи да попита за бележката, но Брайънт я изпревари.

— Съжаляваме да чуем това, професоре. Беше ли боледувала наскоро?

Професор Милтън поклати отрицателно глава.

— Изобщо не. Беше само на четири години. Ветеринарят дори не я прегледа. Успя да подуши антифриза още по дъха й. Както се оказа, кучетата го харесват, заради сладкия му вкус. Някой е напълнил нейната купичка за вода с антифриз и тя го е изпила целия.

— Споменахте, че е имало и бележка — подпита внимателно Брайънт.

Очите на професора се зачервиха.

— Да, копелето я беше закачило за ухото й с телбод.

Ким потръпна.

— Спомняте ли си какво пишеше на нея?

Той бръкна в джоба на сакото си.

— Ето я. Ветеринарят я откачи.

Ким взе бележката. От гледна точка на уликите беше напълно безполезна. Бяха я пипали както професорът, така и ветеринарят.

Тя разгъна бележката на масата. Върху белия лист с обикновени черни букви пишеше:

ИЛИ КРАЙ НА 3-ТАТА ТИ ЖЕНА"

— Така и не се прибрах вкъщи. Срам ме е да си призная, но бях ужасно изплашен и все още съм. Кой би сторил подобно нещо, инспектор Стоун?

Професорът изпи и последната глътка от чая си.

— Дори не знам къде бих могъл да отида.

— При госпожа Пиърсън — предложи Ким.

Беше видяла как говори за професора тази жена. Беше като малък булдог, който нямаше да позволи на никого да припари до него.

Ким се изправи и взе бележката, а Брайънт стисна ръката на професора и му предложи да го закара, където пожелае.

Ким стисна бележката в ръце и се отправи обратно към стаята с колегите си. Някъде там навън нещо гниеше с пълна сила — и тя току-що беше започнала да го надушва.

— Кев, според мен ще ни трябва още кафе. Стейс, какво разбра за местността?

— Простира се на около половин хектар и се намира точно до крематориума в Роули. Граничи почти непосредствено с общинските жилища от средата на петдесетте години. Преди да бъдат построени, на тяхно място е имало стоманолеярен завод.

Брайънт влезе в стаята, като говореше по телефона:

— Благодаря ти, Кортни. Беше невероятна.

Той прекъсна връзката и едва сега забеляза трите чифта очи, любопитно вперени в него.

— Какво? — каза Брайънт.

— Кортни? — попита Ким. — Имам ли да казвам нещо на жена ти?

Брайънт се изхили и свали сакото си.

— Аз съм щастлив семеен мъж, началство. Питай жена ми. Така или иначе, Кортни просто лекува раните в сърцето ми, оставени от Джоана, учителката по английски, която те сваляше онзи ден.

Досън се обърна и я погледна с широко отворени очи:

— Вярно ли, началство?

— Кротко, момчето ми.

Тя се обърна към Брайънт.

— За какво говорихте?

Брайънт повдигна едната си вежда.

— Като следвах логиката ти за миналото, настоящето и бъдещето, реших да попитам Кортни дали има достъп до цялото работно досие на Тереза Уайът. Всеки момент ще пристигне по факса.

— Напомни ми да я включим в списъка с коледните премии. Тази жена ни спести купища пари от съдебни постановления.

Ким отново погледна към Стейси и се опита да си представи въпросната местност.

— Чакай малко, да не говориш за полето отстрани на крематориума? Там, където обикновено разполагат пътуващия панаир?

Стейси завъртя монитора на компютъра си и посочи с пръст към него. На екрана беше отворено мащабно изображение от програмата за сателитни снимки на търсачката "Гугъл".

— Виж, в единия край до пътя има някаква оградена част, но иначе е просто едно празно поле.

Стомахът на Ким вече се свиваше неконтролируемо. Всичките й сетива надаваха сигнал за тревога.

— Стейс, донеси ми всичко, което можеш да намериш за дома в Крестуд. Трябва да проведа няколко телефонни разговора.

Ким си пое дъх и седна зад бюрото си. Мозайката започваше малко по малко да се нарежда. И за пръв път в живота си тя се надяваше, че греши.

ГЛАВА 12

Том Къртис се завъртя с гръб към прозореца. След осемчасова смяна в дома за възрастни хора дневната светлина обикновено не му пречеше да спи.

Работата му беше ужасно изморителна: вдигаше дебели, стари хора и им помагаше да си легнат; бършеше им както лигите, така и задниците.

Вече беше успял да се измъкне на два пъти от вътрешни разследвания, но подозираше, че този път няма да стане толкова лесно. Дъщерята на Марта Браун идваше да я вижда веднъж седмично и следващия път със сигурност щеше да забележи синината.