Вратата се отвори. Надзирателят влезе в стаята и съобщи, че е време да се тръгва за „Яд Вашем“. Радек бавно се изправи и протегна ръцете си. Очите му останаха приковани върху лицето на Габриел, докато поставяха белезниците около китките му. Габриел го съпроводи до изхода, после го гледа как върви през оградения пасаж и се качва: в задната част на чакащия микробус. Беше видял достатъчно. Сега искаше само да забрави.

* * *

След като напусна Абу Кабир, Габриел отпътува за Сафед да види Циона. Обядваха в малко ресторантче в Квартала на артистите. Тя се опита да го въвлече в разговор за делото Радек, но Габриел — едва няколко часа след като се бе отървал от присъствието на убиеца — нямаше настроение да го обсъжда повече. Той накара Циона да се закълне, че ще запази в тайна неговото участие в този случай, и побърза да смени темата.

Известно време говориха за изкуство, после за политика и най-накрая — за живота на Габриел. Циона знаеше за един празен апартамент на няколко преки от нейния. Бил достатъчно голям да се използва за ателие и притежавал едно от най-великолепните осветления в Горна Галилея. Габриел обеща, че ще си помисли, но Циона знаеше, че просто се опитва любезно да й откаже. В очите му се бе върнал неспокойният дух. Беше готов да замине.

Докато пиеха кафето, Габриел й каза, че е намерил място за някои от творбите на майка му.

— Къде?

— В Музея на изкуството от холокоста в „Яд Вашем“.

Очите на Циона се напълниха със сълзи.

— Прекрасно място — каза тя.

След обяда двамата се изкачиха по калдъръмените стъпала до апартамента на Циона. Тя отключи килера и внимателно извади картините. Един час избираха двадесет от най-добрите творби за „Яд Вашем“. Циона бе открила още две платна с изображението на Ерих Радек и попита Габриел какво да направи с тях.

— Изгори ги — отговори той.

— Но те вероятно биха стрували много пари днес.

— Не ме интересува колко струват — отвърна Габриел. — Никога повече не искам да виждам лицето му.

Циона му помогна да натовари картините в колата си. Той потегли за Йерусалим под натежалото от облаци небе. Първо отиде до „Яд Вашем“. Кураторът прие картините, после побърза да се върне вътре, за да не изпусне началото на показанията на Ерих Радек. Така, изглежда, бе постъпила и останалата част от хората в страната. Габриел караше по пустите улици на Маслинения хълм. Положи камък на гроба на майка си и каза кадиш за нея. Направи същото и на гроба на баща си. После отиде до летището и хвана вечерния полет за Рим.

41. Венеция • Виена

На следващата сутрин, в сестиерата Канареджо, Франческо Тиеполо влезе в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ и бавно пресече наоса. Загледа се в параклиса на свети Йероним и видя, че лампите светят зад работната платформа. Затътри се натам, хвана скелето с приличната си на мечешка лапа ръка и го разклати силно. Реставраторът повдигна увеличителните очила на челото си и се надвеси към него като фантастична фигура на готически водоливник.

— Добре дошъл у дома, Марио — извика Тиеполо. — Бях започнал да се притеснявам за теб. Къде беше?

Реставраторът намести отново увеличителните очила и насочи поглед към Белини.

— Събирах искри, Франческо.

Да събира искри? Тиеполо знаеше, че е по-добре да не пита. Единственото, което го интересуваше, бе, че реставраторът най-накрая се бе завърнал във Венеция.

— Колко ти остава, докато свършиш?

— Три месеца — отговори реставраторът. — Може би четири.

— Три би било по-добре.

— Да, Франческо, знам, че три месеца ще е по-добре. Ала ако продължаваш да клатиш платформата ми, никога няма да приключа.

— Не планираш повече странствания, нали, Марио?

— Само едно — каза той и четката му застина във въздуха пред фреската, — но то няма да трае дълго. Обещавам.

— Ти винаги казваш така.

* * *

Пакетът пристигна в часовникарското магазинче в Първи район на Виена чрез моторизиран куриер точно три седмици след това. Часовникаря прие лично пратката. Подписа се на бланката, подадена от куриера, и му даде малък бакшиш. След това отнесе пакета в работилницата си и го постави на масата.

Куриерът се качи на мотора си и потегли, като намали за кратко в края на улицата — само колкото да даде сигнал на жената, седнала зад волана на едно рено седан. Тя избра един номер на мобилния си телефон и натисна бутона „включи“. Минута по-късно Часовникаря отговори.

— Току-що ви изпратих един часовник — каза тя. — Получихте ли го?

— Кой се обажда?

— Аз съм приятелка на Макс Клайн — прошепна жената. — И на Ели Лавон. И на Ребека Газит. И на Сара Гринберг.

Тя свали телефона от ухото си и набра бързо комбинация от четири цифри, после обърна глава точно навреме, за да види яркочервената огнена топка, която изригна от витрината на часовникарското магазинче.

Жената подкара колата с треперещи ръце, насочвайки се към Рингщрасе. Габриел беше зарязал мотора си и чакаше на ъгъла. Тя спря, колкото той да се качи в колата, след това зави по широкия булевард и се изгуби сред вечерния трафик. Една полицейска кола профуча край тях в обратна посока. Киара не отдели очи от пътя.