Читаем Съкрушени полностью

— Не, намирам се зад къщата, в гората.

— Боже, Ариа, защо изобщо си останала там? — извика Хана. — Бягай!

Ариа погледна към задната врата.

— Но Олаф е все още вътре.

— Ариа, какво ти пука? — изписка Хана. — Та ти едва го познаваш! Махай се оттам, веднага! Аз ще дойда с мотопеда. Кажи ми името на улицата, на която ще излезеш, след като минеш през гората, чу ли?

Последва продължителна пауза. Ариа гледаше като хипнотизирана примигващите полицейски светлини. Тя прецени големината на гората зад имението. След това отново погледна към къщата. Все още нямаше следа от Олаф. И Хана беше права. Тя не го познаваше.

— Добре — рече най-накрая Ариа с разтреперан глас. — Тръгвам.

Тя прекъсна връзката и хукна през гората с разтуптяно сърце. Спъна се в един голям пън, счупи тока на обувката си и лошо си ожули коляното. Прецапа през едно плитко поточе и измокри до половината роклята си. Когато стигна до пътя, вече беше измръзнала до кости и кървеше. Обади се на Хана, каза й на коя улица се намира и се свлече на тротоара, за да я чака. Все още чуваше воя на сирените в далечината. Бяха ли намерили вече Олаф? Беше ли им казал той, че е била с него? Ами ако сега я търсеха?

Тогава забеляза Хана с мотопеда в края на улицата и едва не избухна в радостни сълзи. Двете се прибраха мълчаливо, защото бръмченето на двигателя и воят на вятъра бяха твърде силни, за да може Хана да задава някакви въпроси.

Когато се върнаха в пансиона, те отвориха вратата колкото се може по-тихо. Хана светна лампата в мъничката кухня и погледна ококорено Ариа.

— О, Боже — прошепна тя. — Трябва да те почистим.

Хана избута Ариа в общата баня, изми коленете й и почисти косата й от клечките. През цялото време от очите на Ариа се стичаха сълзи.

— Съжалявам — не спираше да повтаря тя. — Не знам какво ми щукна в главата.

— Сигурна ли си, че полицаите не са те видели? — попита мрачно Хана, увивайки я с голямата кърпа.

Ариа потърка челото си.

— Не мисля. Но не знам какво се е случило с Олаф.

Хана затвори очи.

— Моли се да не им каже, че си била с него. Защото не знам дали ще мога да ти помогна с това, Ариа.

— Той не ми знае фамилията — каза Ариа, остави кърпата върху радиатора и отново излезе в коридора. — Може би всичко ще бъде наред. Но каквото и да правиш, моля те, не казвай…

Когато погледна през рамото на приятелката си, гласът й секна. Ноъл стоеше до задната врата, в подножието на стълбите, облечен със суичър и дънки, макар че те не бяха същите, които бе носил по-рано същата вечер. Челото му беше мокро от пот, както ставаше винаги, когато беше пил, но на лицето му изписано многозначително изражение, което накара стомаха на Ариа да се свие. Какво ли беше чул?

— Ето те и теб. — Ноъл се изкачи по стълбите и потупа Ариа по мократа глава. — Душ ли си взе?

— Ами, да. — Ариа кръстоса краката си, за да прикрие раната на коляното. — Ти къде беше?

Ноъл махна с ръка.

— Изпуших един джойнт.

Ариа се накани да подхвърли един саркастичен коментар, но се въздържа — коя беше тя, че да го съди? Вместо това го хвана за ръката.

— Хайде, да си лягаме.

Когато се пъхнаха под завивките, тя продължи да лежи с отворени очи. Ноъл се размърда до нея, допрял голите си крака до нейните.

— Къде беше, всъщност? — В гласа му се долавяше горчивина. — В бара с Гейлоф?

Ариа се извърна настрани; от порите на тялото й струеше вина, точно както от Ноъловите струеше шнапс. Тя настръхна, предчувствайки скандала. Но след това Ноъл я прегърна и я придърпа към себе си.

— Да се помирим. Това пътуване беше много странно. Аз се държах странно. И съжалявам за това.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи. Тя имаше нужда да чуе точно това… но той беше закъснял с около пет часа. Момичето прегърна Ноъл и го притисна силно към себе си.

— И аз съжалявам. — Никога през живота си не беше говорила толкова искрено.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна сънено Ноъл. — Обичам те, А…

Останалото промърмори във възглавницата си, потъвайки в сън. За части от секундата на Ариа й се стори, че той промърмори още нещо. Нещо странно. Но пък Ноъл беше пиян. Дори да беше казал онова, което й се стори, че беше чула, той със сигурност не го мислеше наистина. И тя нямаше никакво намерение да повдига въпроса на следващия ден.

Не искаше никога повече да споменава тази нощ.

На следващата сутрин Хана, Ариа, Ноъл и Майк напуснаха пансиона и отпътуваха към летището. Преминаха през митническата проверка и се запасиха със снаксове и списания за дългия полет към дома. Дори Ариа да изглеждаше паникьосана, Ноъл изобщо не го направи на въпрос. Когато той се оплака от това, че на калпавото летище нямат „Макдоналдс“, тя не му се сопна. Когато Хана и Ариа мълчаха дори повече от обичайното, нито Майк, нито Ноъл го забелязаха. „Просто съм уморена — смятаха да отговарят двете, ако някой ги попиташе нещо. — Пътуването беше продължително. Липсва ми леглото“.