Читаем Скиптър и чук полностью

— Ваше сиятелство, не се гневете на дъщерята на боанжарите, че се осмелява…

Той я прекъсна с рязък жест.

— Лилга, твоето място е при нас, защото всичко, което се случи, в голяма част е твое дело. Седни при нас!

— Позволете Лилга да остане права, докато завърши делото, по което работи толкова дълго време!

— Е?

— Бование е богинята на отмъщението. Тя някога ми повели да се разплатя и аз се подчиних. Аз проведох съд и сега съм дошла да преклоня глава пред присъдата, която ще произнесете над мен.

Това бяха загадъчни думи. Никой не отговори и тя продължи:

— Височайши господарю, готов ли сте да ме изслушате?

— Говори!

— Тогава позволете по-напред да доведа едного, на когото е тук мястото, но скоро ще се яви пред един висш съдник!

Тя даде знак към храсталака. От него пристъпиха Хорги, Чемба и Тибран. Първите двама носеха една изготвена от клони носилка, а третият се грижеше да не падне лежащият върху нея. Те я положиха сред кръга от знатни дами и господа и се отдалечиха. Лилга приближи и отмахна покривалото. Един вик прозвуча околовръст. На носилката лежеше с окървавено лице и ужасно пострадал граф фон Хоенег. Лилга дълго стоя наведена над него, после се изправи, след като бе извадила и поставила върху гърдите на мъчително дишащия един пакет. Той простена високо, сякаш книжата тежаха центнери. Тя започна:

— Бование го връхлетя и сгромоли. Кой може да го гледа? А някога той беше толкова красив, толкова знатен и думите му звучаха така сладко и приятно, че дъщерята на боанжарите се полъга и го последва. Тя измени на своя годеник… а той все пак беше по-благороден от него… и равен на него по достойнство, титла, сан… защото той беше неговият по-голям брат Вилхелм.

— Лилга! — извика Нурван паша с една граничеща с изумление изненада в гласа. — Знаеш ли наистина какво говориш?

Това, което бе узнал сега от Лилга, звучеше толкова невероятно, че разумът се съпротивяваше да го възприеме като истина, макар като че да решаваше с един удар загадката около неговото рождение, върху която достатъчно често си беше блъскал главата. И все пак, защо да не бе възможно? Той си спомни сега с яснота сцената в подземния затвор на графа и ужаса, който бе предизвикал у онзи видът на татуировката върху ръката му. Катомбо четеше думите от устата на циганката, когато сега тя продължи:

— Аз казвам истината. Както аз бях заслепена от него, така и моята майка е била оплетена от неговия баща. Той й обещал брак, ала по-късно я напуснал вероломно и се оженил, заради богатата зестра, за едно аристократско момиче. Но майка ми знаела как да си отмъсти. Когато след две години се намирала със своя катун отново наблизо, промъкнала се в палата. Тъй като всички пътища й били познати, не представлявало трудност да открадне малкия граф и да изчезне с него.

Катомбо и околностоящите слушаха с удивление това разкритие.

— Лилга, как претендираш да докажеш, че аз съм един Хоенег?

— Твоята разтеглена от израстването татуировка на ръката е гербът на Хоенег! Освен това съумях да намеря отнасящите се до теб документи, а и майка ми преди своята смърт направи едно писмено признание. Върху гърдите на графа лежат книжата, които удостоверяват, че ти си Хоенег. Но сега повече не питай! Бование е изброила минутите на този мъж и аз трябва да побързам, преди да е умрял. Граф Хоенег, притежаваш ли пълното си съзнание и чуваш ли всяка моя дума?

— Да — отвърна раненият с усилие.

— Знаеше ли, че Катомбо е твой брат, и признаваш ли го?

— Да.

— По-нататък! Аз се преселих при графа, живях при него и узнах всичките му тайни. Но той наруши своята клетва и аз реших да му отмъстя. Той се стремеше към владичеството на Норланд. Херцогинята и баронеса Фалкенау бяха приятелки. Те живееха заедно в замъка — едната в дясното крило, а другата в лявото. Богинята на провидението отреди двете да заченат и родят почти в един и същи час — херцогинята син, а баронесата дъщеря. Баронесата почина при раждането, а баронът беше в чужбина…

Сега бе ред на Фалкенау да се диви.

— Последното съвпада! — извика той, изпълнен с вълнение. — Аз по онова време бях далеч от родината. Но, Лилга, ти сбърка, баронесата не роди момиче, а…

Циганката направи повелителен жест баронът да млъкне и продължи, без да отвърне на думите му:

— Граф Хоенег не можеше да позволи херцогът да има престолонаследник. Той подкупи акушерката и тя размени децата. Херцогинята получи момичето, а момчето беше дадено на една дойка, която беше дъщеря на акушерката, но не знаеше нищо за тази размяна.

При тези думи херцогът бе овладян от неимоверна възбуда.

— Жено, ти с ума ли си? Можеш ли докажеш всичко? Та тогава комодорът фон Фалкенау трябва да е мой син!

— Ваше сиятелство, слушайте по-нататък! В бързината бельото на децата не беше подменено заедно с тях и ето как полученото от дойката носеше херцогския герб. Тя е още жива и е жената на наемния кочияш Бейер край психиатрията. Ако господарите отидат там, ще намерят един мой портрет, рисуван от техния син.

— Така е — изрази съгласие Макс. — Аз бях веднъж там и си спомням точно, че жената ми разказа тези неща. Продължавай, Лилга!