Бяха минали два ужасни дни. Луиш бе заприличал на призрак. Корделия бе постъпила в болница: лекарите й бяха разтревожени, че това натоварване може да навреди на плода. Нелсън Зарур бе предложил да се откаже от възнаграждението си, но накрая Луиш го бе платил.

Телефонирах на Рикардо и му казах, че всичко изглежда така, сякаш Изабел вече не е между живите. Беше ми много трудно. Той се опита да го приеме спокойно, но гласът му изведнъж стана безплътен. Казах му, че скоро ще се прибирам в Лондон. Той не беше многословен. Изабел се бе оказала права: тя наистина бе означавала нещо за него.

— Тя е още жива, да знаеш.

Беше вечер. Последните алени лъчи на слънцето зад френските прозорци се разтрошаваха о скалите в устието на долината. Пожарът на слънцето поглъщаше местността пред нас. Бяхме мълчали повече от половин час, всеки с чаша „Балантайнс“.

— Знам — кимнах.

Последва тишина.

След малко Луиш се размърда.

— Как беше тя? В работата си, имам предвид.

— Спокойна. Сериозна. Много добра в това, което прави. Справяше се с нещата. Мисля, че хората я уважаваха.

— Изненадан съм, че се захвана с банкерството — поклати глава Луиш. — В известен смисъл дори съм разочарован. Тя ми изглеждаше толкова идеалистично настроена. Разбира се, не се съгласих с нея и имахме много спорове. Но аз уважавах идеалите й. И тогава тя замина за Щатите и се върна кипяща от желание да докаже на света, че може да бъде по-добър банкер от мен. Защо?

— Не знам. Но със сигурност имаше много хъс. Искаше да докаже нещо, и по мое мнение, на вас.

— Но на нея изобщо не й се налагаше! — запротестира Луиш. — Стигаше ми, че ми е дъщеря. Изобщо не съм си и помислял, че трябва да става банкер като мен.

Размислих над думите му.

— Може би самият факт, че не сте очаквали нищо от нея, я е тласнал по този път. Не знам. Но не обвинявайте себе си. Вие сте отгледали чудесна дъщеря. Трябва да се гордеете с това.

Луиш се втренчи в огъня.

— Тя не беше загубила идеалите си — продължих. — Онова с фавелата беше прекрасна идея. И тя вярваше в нея. За нея това беше голям шанс да използва уменията си, за да направи нещо добро.

— То беше добро. Истински срам е, че не се получи.

— Не се получи, защото Рикардо Рос го унищожи.

— Освалдо Бочи е отпадък. Рикардо е глупак, щом поддържа връзки него. Знам, че „Декер Уорд“ са много добри, но понякога отиват прекалено далеч. Бих искал Изабел да работеше за някого другиго.

— С лоша репутация ли се ползват?

— Да. Не са точно корумпирани, Рикардо не е чак толкова глупав. Но има… — той потърси точната дума… — има нещо около тях. Работят с хора, с които не бива да се работи. Като Освалдо Бочи например. Престъпват правилата.

Не бях изненадан.

— Предполагам, че Изабел е знаела това, когато е започвала работа при тях.

— Да — отвърна Луиш. — Опитах се да я разубедя, но това само я накара да се амбицира още повече. Каза ми, че за нея това било голяма възможност да направи кариера и че тя щяла да бъде абсолютно честна. И мисля, че беше. Имаше добра репутация тук, в Бразилия.

Цепениците пукаха и съскаха в камината. Мракът вече беше почти пълен; огънят в камината плахо се опитваше да го разсее.

— Когато се върна в Лондон, мисля да напусна — казах.

— Така ли? — Луиш се изпъна в стола си. — Защо?

— Не обичам банкерството. Или може би не обичам „Декер“. Бях го решил преди още да тръгна насам с Изабел.

Луиш не отговори. Отново потънахме в тишина. Мислите ни се върнаха към Изабел.

— Можем да спасим сделката за фавелата — каза Луиш.

— Как?

За пръв път от няколко дни той се усмихна. Не беше широка усмивка. Начинът, по който изви ъгълчетата на устата си, ми напомни за Изабел.

— Бочи е още в началото на бизнеса си в медийния свят на Рио. Аз имам приятели с по-големи вестници. Можем да обърнем стратегията на Рикардо срещу самия него. Ще го накарам да страда. Това все пак е нещо, което можем да направим за Изабел.

21.

В понеделник сутринта с трепет се отправих на работа. Там обаче ме посрещнаха с усмивки и кимания, съчувствие и деликатно зададени въпроси. В известен смисъл все едно че се прибирах у дома. Това обаче нямаше да продължи дълго.

След като съвещанието приключи, се замъкнах до бюрото си. За трите седмици отсъствие на бюрото се бе струпала солидна купчина документи. Хвърлих поглед към мястото на Изабел. Бюрото й беше празно. Подредено. В очакване на следващия обитател.

Рикардо се приближи, дръпна един стол и седна до мен. Около мен беше спокойно; бяхме отдалечени от квадрата на търговците и агентите по продажбите, които вече се бяха хванали като удавници за телефоните.

— Как се чувстваш?

Само повдигнах рамене.

— Всички преживяхме шок — продължи Рикардо. — Последните две седмици беше страшно напрегнато. И тъкмо когато вече потръгна, всичко рухна.

Кимнах.

— Баща й сигурно го е преживял много тежко. Той означаваше много за нея. — Разбира се, Изабел трябва да му бе разказала всичко за себе си и семейството си: същото, което беше споделила и с мен. Не бях сигурен, че това ми хареса.

— Много му е трудно. Да не знае дъщеря му жива ли е, мъртва ли е.