Разказах й за втория факс до Мартин Белдекос и за подозрението си, че е бил откраднат от бюрото ми, докато сме били в Рио. Споменах й също така за настойчивостта на Едуардо да съобщавам на него и само на него за всички евентуални следващи съобщения за Белдекос.

Изабел слушаше внимателно всяка моя дума.

— И какво мислиш? — попитах я, след като свърших.

— Просто не знам какво да мисля.

— Е, все нещо трябва да става, не е ли така?

— От това, което ми каза, да, трябва да има нещо. Но въпреки всичко пак не мога да повярвам, че Рикардо може да е замесен. Изобщо не му подхожда.

— Франсишко Арагао му е зет.

— Вярно. Но Рикардо прави всичко възможно да си няма никаква работа с него. Това е политика, срещу която нямам никакви възражения. Франсишко се ползва с лоша репутация в Бразилия. Баща ми е споменавал, че се носят слухове за неговата обвързаност с наркотрафиканти. „Декер“ винаги са се държали далеч от него.

— За пред публиката, да. Но не е ли възможно Рикардо да открие тайна сметка в „Декер Тръст“?

Изабел изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Със сигурност не би представлявало проблем за него да го направи. Но пак не вярвам, че е способен на такова нещо. Знам, че може да ти прозвуча смешно, но Рикардо си има изработен кодекс от правила и никога не ги нарушава.

— А какво ще кажеш тогава за Едуардо?

Тя се замисли за момент.

— При него е доста по-вероятно. Едуардо не вярва в никакви правила.

— А той отговаря за „Декер Тръст“, нали?

— Вярно. За него не би било проблем да направи нещо от този род. Само че има едно нещо, дето никак не се връзва.

— Кое е то?

— Двамата с Лусиана никак не се погаждат.

— Хм — измърморих. — Но това би могло да бъде чисто делово взаимоотношение. Само заради бизнеса. Мога да си го представя как превъзмогва отношението към даден човек заради пари.

— Възможно е — съгласи се тя. — Но той със сигурност ще знае, че брат му няма да го одобри в никакъв случай.

— Ако въобще някога разбере. — Чашите ни бяха празни. — Какво ще кажеш за по още една?

Тя кимна с отвлечен вид. Беше потънала в дълбок размисъл над думите ми.

Донесох от бара още две бири, седнах и попитах:

— И какво да правя? Не съм го споменавал на Едуардо. Джейми ме съветва да зарежа цялата работа.

— Не е лесно — отвърна Изабел. — Мисля, че Джейми е прав — не трябва да казваш нищо на Едуардо. Има прекалено голяма вероятност да е замесен и тогава можеш да се озовеш в наистина опасна ситуация.

— Имаш предвид, ако научи, че го подозирам в пране на пари? — Внезапно проумях, че вече наистина съм се озовал в такова положение.

— Да. Но мисля, че аз бих могла да говоря с Рикардо.

— Но той няма ли да каже на брат си? — запротестирах.

— Може и да го направи. Но аз бих му се доверила за това. Не мисля, че е замесен, и смятам, че трябва да научи.

Да се доверя на Рикардо? Още не бях готов да го сторя.

— А какво ще кажеш да отидем при властите? — предложих.

Изабел си пое дъх през зъби.

— Това вече е нещо, което Рикардо никога не би простил. Ако говориш с полицията, без да си предупредил предварително, ще се почувства предаден. И ще бъде прав. Не, мисля, че трябва да говориш с него.

— Хм.

— Как ще постъпиш? — попита ме Изабел.

— Ще помисля — отвърнах. И щях да го направя. Но бях съвсем сигурен, че засега най-мъдрото нещо е да си държа устата затворена.

Страховете ми за смъртта на Мартин Белдекос и наръгването ми изглеждаха вече по-обосновани. Но не исках да ги обсъждам с Изабел.

Имах обаче голямо желание да я поразпитам за мъжа, който в представите ми беше моят предшественик.

— Какво представляваше Мартин Белдекос?

— Беше много естествен — отвърна тя. — Спокоен, дори малко свит. Много отдаден на работата си.

— Бил е американец, нали?

— Точно така. От Маями. Беше работил в един от клоновете на големите американски банки, които си имат работа с частни клиенти от Латинска Америка.

— Знаеш ли точно с какво се занимаваше в действителност?

— Не съвсем. Мисля, че технически той беше служител на „Декер Тръст“. Прекарваше половината си време на Каймановите острови, а останалата половина — тук. Работеше върху някакъв проект за Едуардо, за който се стараеше да не говори нищо, но очевидно имаше нещо общо с „Декер Тръст“. Често ни разпитваше за клиентите със сметки там. — Изабел замълча за момент. — Каква ужасна смърт. Беше само на тридесет години.

— Имаше ли семейство? — попитах.

— Родители. И брат и сестра, мисля. Всички са в Маями. Не беше женен. — Тя ме изгледа остро. — И същото нещо ти се размина на косъм.

Кимнах. Сега вече знаеше какво ми е на ума.

13.

— Напуснах Школата за руски изследвания.

Парче прегоряло свинско се въртеше върху вилицата ми. Лапнах го и го задъвках примирено. Майка ми така и не се научи да готви.

— Наистина ли, скъпи? — възкликна тя и повдигна вежди.

— Господи! И кога стана това? — прогърмя баща ми.

— Преди около месец.

Очевидният за повечето семейства въпрос при такава ситуация би бил: „А защо не ни каза?“. Но не и в нашето. Отдавна бях спрял да обсъждам всичко важно с тях, а и те бяха престанали да очакват това от мен.