— Разбирам — казах. — И Мартин Белдекос е открил една от тези парични следи.

— Вероятно.

— И какво мислиш?

— За кое?

— Какво да направя с факса? Който е изчезнал, между другото. Едуардо ми каза, ако получа още някакви съобщения за Мартин Белдекос, да му ги давам лично. Само дето не съм много сигурен дали трябва да му дам този.

— Защо да не му го дадеш?

Липсата на загриженост у Джейми ме отпусна до известна степен. Може би си въобразявах призраци.

— Ами в случай че той вече знае за това — произнесох несигурно.

— Хммм. — Джейми се замисли. — Разбирам какво имаш предвид. И все пак той поне ще има някаква представа, ако му го кажеш, дори и да си го загубил.

— Не съм го изгубвал!

— Тогава къде е?

— Джейми, кълна се, че не съм го изгубвал. Някой го е измъкнал от чекмеджето, докато съм бил в Бразилия.

Това му запуши устата и той се замисли. Накрая каза:

— Ако бях на твое място, щях да изхвърля всичко от главата си.

— Защо?

— Боя се, че можеш да се окажеш прав. Не би ме изненадало, ако Едуардо си има някакъв бизнес за пране на пари настрани. Това е доста разпространена практика в нашия свят. А последното нещо, което той би искал от теб, е да хукнеш да тръбиш за това. Няма да е много доволен.

— Ами ако няма нищо общо с тази работа?

— Тогава няма да навреди никому, ако я зарежеш. — Джейми зърна съмнението в очите ми. — Всеки ден през банковата система се изпират милиони долари. Във всяка банка по целия свят. Единственият проблем възниква, когато някоя банка някъде се издъни. Не че някой тогава ще пострада или нещо от този род. Това дори не е измама. Никой няма да изгуби пари. Просто го зарежи. Само ще възникнат сума ти неприятности, ако го разкажеш на някого.

— Но аз не искам да прикривам нищо — изрекох със съмнение.

— Какво прикриваш?

— Факса.

— Какъв факс? Ти нямаш никакъв факс. А дори и да е имало такъв, той не е бил адресиран до теб. Виж, Ник, забрави цялата работа. Аз отивам да работя. — Той се изправи.

— Джейми?

Той спря.

Поколебах се, преди да оформя в думи мисълта, която изкристализираше в главата ми.

— Мартин Белдекос е подозирал, че в „Декер“ се перат пари. Бил е убит в Каракас. След това аз започнах да го подозирам и за малко не ме убиха в Рио.

В момента, в който думите се изплъзнаха от устата ми, се почувствах последен глупак. Параноик. Съжалителното изражение на Джейми ме накара да се почувствам още по-зле. После чертите му се изгладиха.

— Ник, след всичко, което ти се случи, е съвсем естествено да си изнервен. Сигурен съм, че ще те разберат, ако откажеш да пътуваш известно време до Южна Америка. А и кой знае? Може и някъде в някое ъгълче на „Декер“ да се крият мръсни пари. Но не прави от мухата слон. Успокой се и сядай да работиш. Всичко ще се оправи.

И отиде на бюрото си, а аз останах несигурен, смутен и малко глупав.

10.

Къщата на Рикардо представляваше правоъгълно викторианско имение, построено от жълтеникав камък. Намираше се върху малък хълм с купчина къщи и църква в подножието му. Чудех се какво ли мислят местните жители за новите хора в голямата къща. Джейми ни прекара по един дълъг път, който рязко свърна през една просторна ливада. Градините по-скоро бяха създадени с мисълта за лесната грижа за тях, отколкото заради самата красота. Имаше храсти и дървета, но малко цветя. Най-модерни германски коли се бореха за пространство върху чакълената ивица пред къщата. Джейми вмъкна британския си „Ягуар“ сред тях, до единствената друга не германска кола — ферарито на Едуардо.

Рикардо правеше събиране за всички от офиса. Това явно бяха редовни веселби, а тази специално била планирана още преди седмици. Джейми ми каза, че това било партийна заповед, но аз все пак приех поканата с удоволствие. Двамата с Кейт се бяха съгласили да ме вземат от една близка станция на метрото.

Вътре къщата беше обзаведена по традиционния начин, но стените на коридора и салона бяха окичени с големи ярки платна със сцени от Бразилия. Повечето от плоските повърхности служеха за опори на причудливи екзотични скулптури, които сякаш съчетаваха американо-индианския и модерните абстрактни стилове. И много успешно. Те изпълваха и обагряха онова, което без тях би било само просторни, студени английски стаи.

Това беше първият топъл уикенд на годината и повечето от гостите излязоха в задната градина да се срещнат с пролетното слънце. Гърбът на къщата беше много по-малко аскетичен в сравнение с фасадата — с тераса и дървета, и лалета навсякъде. Една скара работеше на пълни обороти. Сервитьори в бели сака разнасяха коктейли с шампанско, които охотно се разграбваха.

— Ненавиждам такива стълпотворения — прошепна ми Кейт. — Последните две ги пропуснах под предлог, че Оливър е болен, но Джейми особено настояваше да дойда на това.

— Защо не ти харесват? Хората изглеждат толкова любезни и приятелски настроени.

— О, така е. Но те работят заедно, а аз се чувствам като натрапница.

— Нали има и други съпруги?

— О, да. Съпруги трофеи и любовници трофеи. Съпругите са онези с бръчките около очите.

Повдигнах вежди.

— Този следобед си доста цинична.

— Само се огледай.