Читаем Сити полностью

Придружих я до стаята й, откъдето тя позвъни на Рикардо. Никога до този момент не я бях виждал толкова напрегната. Тя обясни какво се е случило и отговори накратко на няколко въпроса. Последваха няколко едносрични „да“ и „не“ и тя затвори.

— Предполагам, че не е останал доволен — казах.

Тя ме погледна.

— Никога досега не съм го чувала толкова ядосан.

— Какво ще прави?

Тя се навъси.

— Тази вечер лети с първия самолет. Утре сутринта ще е в Рио. Казва, че ще оправи всичко.

— О!

— Не е точно вот на доверие, нали? — измърмори Изабел. — Но не мога да го обвинявам.

— Как може да оправи това?

— Нямам представа. Ще почакаме и ще видим.

Двамата с Изабел го чакахме във фоайето. Тя бе проверила дали самолетът му е кацнал навреме. Чакахме в тишина. Изабел явно нервничеше. Не се чувствах чак толкова зле — в края на краищата бях толкова неопитен, че едва ли бих могъл да бъда обвинен в нещо. Но изпитвах съчувствие към Изабел и непрекъснато й отправях окуражителни усмивки, за които тя ми беше много благодарна.

Изпитвах странно чувство, седнал в този прекрасен хотел, на пет хиляди мили от Лондон, в очакване да ни навикват. Във фоайето беше хладно и именно това правеше нещата странни. Отвън беше горещо, задушно и влажно. Вън беше също така и място, където хора бяха нападани с ножове. А тук, вътре, хората с пари седяха в безопасност, с костюми и на хладно.

Спря кола и Рикардо слезе от нея — висок и строен. Изобщо нямаше и признак, че е прекарал нощта в самолет. Връзката му беше безупречно завързана върху снежнобяла изгладена риза, а костюмът му изглеждаше като току-що взет от шивача. Един портиер взе двата му куфара, малка ръчна чанта и голямо куфарче.

Двамата с Изабел стояхме като на тръни.

Рикардо ни видя и се усмихна.

— Как си, Ник?

— Добре. Малко наръган. Малко потресен.

— Има си хас. Чувам, че си извадил голям късмет.

— Да, така беше. Макар че извадих голям кутсуз да ме наръгат още при първата ми командировка.

— Първо Мартин в Каракас, сега теб тук — поклати глава той. — Тия дни пътуванията наистина стават опасни. — Той погледна към рецепцията. — Само ме почакайте минутка, докато се регистрирам.

Той попълва няколко минути формулярите и после се върна при нас.

— Какво ще кажете да пийнем по чашка кафе?

Закуската беше почти приключила, но ни настаниха на една маса със сервирано кафе. Рикардо си свали сакото, облегна се на стола и въздъхна. Притвори очи и се протегна. После се приведе напред и погледна Изабел право в очите.

— Добре. Първо, искам да знаеш, че съм силно впечатлен от работата по сделката „Фавела Байро“. Това е точно съзидателната работа, която правим в „Декер“.

— Благодаря — прошепна Изабел, изненадана и с облекчение.

— Изгубихме сделката заради онези задници от Световния фонд за развитие. Не знам дали е имало нещо, което би могла да направиш, за да го предотвратиш. Така или иначе, прекалено късно е да се тревожим за това. На мен обаче никак не ми се нрави начинът, по който „Блумфийлд Уайс“ ни откраднаха сделката. Лично аз няма да им позволя да се измъкнат ненаказани.

Двамата с Изабел кимнахме в синхрон. Каквото кажеш, шефе.

Той погледна часовника си.

— И така, сега е десет часът. Уредил съм среща с Освалдо Бочи в десет и четиридесет и пет. Тъкмо ще имаме време да си допием кафето.

Кантората на Освалдо Бочи се намираше на най-горния етаж на едно цилиндрично здание от стъкло с думите TV GOGO над входа. От него се откриваше една от страхотните гледки на Рио, към които вече започвах да привиквам; тази беше на залива Гуанабара, който надзърташе иззад останалите престижни сгради. Креслата бяха от светлосинкава кожа, а стените бяха украсени с произведения на абстрактното изкуство, изобилстващи от тропически цветове. Имаше и индиански статуетки, повечето от тях с огромни гърди или силно подчертани гениталии, всички изложени демонстративно и със съответните пояснения.

Самият Бочи беше петдесетгодишен мъж с могъщо телосложение, гарвановочерна коса и квадратна челюст. Носеше разкопчана копринена риза, плътно прилепнала по якия му торс. Златото блестеше от всички възможни места по тялото му: ръцете, врата и лявото му ухо. Ароматът на одеколона му за след бръснене се смесваше с мириса на екзотичните цветя в една висока ваза до бюрото му.

Рикардо ми беше разказал за Бочи в таксито. Очевидно той беше един от множеството бразилски медийни предприемачи, които отправяха предизвикателство към империята „Глобо“ на Роберто Мариньо за властта върху сърцата и умовете на хората. До този момент той разполагаше с вестници в Рио и Минас Жераис и бе съградил телевизионна станция буквално от нищото в района на Рио. Беше постигнал всичко това с пари, осигурени от „Декер“.

Беше доволен от срещата с Рикардо, учтив с мен и се ухили похотливо на Изабел. Тя го игнорира.

След едно бързо обсъждане шансовете на „Фламенго“ да спечели купата на страната по футбол, Рикардо си дойде на думата.

— Нуждаем се от помощта ти, Освалдо.

Очите на Бочи светнаха и той се усмихна. Не беше щедра усмивка — той надушваше сделка.

— Всичко, каквото мога да направя за вас, приятелю.