— Да — откровено отвърна Бънтинг. — Ще ви уведомя за решението си. — Направи малка пауза, после добави: — Оценявам онова, което се опитвате да направите. Особено по отношение на Едгар. Той не заслужава съдбата си. Защото е мил и добър човек и притежава уникален ум, но за съжаление се оказа между чука и наковалнята на сили, за които няма дори най-бегла представа.

Шон го остави да се изправи и отново докосна ръката му.

— Знам, че трябва да обмислите всичко, но имайте предвид, че не разполагаме с много време.

— Имам го предвид и още как — почти се усмихна Бънтинг. — Но искам да ви предупредя, че нещата няма да приключат дори и да успеем да оневиним Едгар.

— Защо?

— Защото правилата на тази игра са други.

— Това не е никаква игра! — троснато рече Шон.

— Прав сте, не е — вяло се усмихна Бънтинг. — Но някои хора мислят обратното и са готови на всичко, за да спечелят.

57

Шон ускори крачка. По улицата почти нямаше хора, тъй като времето продължаваше да се влошава. Заваля дъжд, вятърът се усили.

Миниатюрната слушалка в дясното му ухо пропука.

— Шон, към теб приближава черен ескалейд със затъмнени стъкла и номер от друг щат! — прозвуча напрегнатият глас на Мишел.

— Едва ли има нещо общо с мен — отвърна той.

— Движи се бързо и задминава на забранено без видими причини.

— Бънтинг обади ли се на някого?

— Мисля, че не. Продължава да върви към дома си с ръце в джобовете. Може би са изчакали да се разделите и в момента са след теб.

— Ясно. Най-добрият ход?

— Влез в парка по първата възможна алея. Побързай!

Шон се подчини и закрачи с максимална бързина. Не искаше да тича, за да не привлича внимание. Плъзна ръка под якето си и стисна ръкохватката на пистолета, който беше получил от Кели Пол. В един миг рискува да се обърне и веднага видя колата. Черен ескалейд със затъмнени стъкла и вероятно фалшив номер. Изглеждаше доста заплашителен.

Отби вдясно и потъна в парка.

— Тръгни по пътеката вляво — отново прозвуча гласът на Мишел. — Там все още има хора.

— Очевидците няма да ги спрат, Мишел — отвърна той. — Ще размахат истински или фалшиви значки, а после ще ме отмъкнат.

— В такъв случай завий по следващата алея вдясно и бягай. Така ще ми оставиш време да измисля нещо.

— Къде си?

— На едно дърво, от което виждам всичко.

Шон изпълни нарежданията й. В подобни ситуации партньорката му нямаше равна, но той си даваше сметка, че и противникът е вкарал в играта най-добрите си изпълнители. Които с положителност ще бъдат много повече от тях.

Той ускори крачка и зави вдясно. Пред очите му се появи семейство с деца. Задмина ги с максимална бързина. Не искаше за нищо на света да попадне в престрелка с деца наоколо.

— Сега наляво! — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.

Той се подчини и не след дълго се оказа близо до огромна скала, около която се виждаха увехнали цветя.

— Заобиколи скалата и продължавай нагоре по пътеката! — заповяда Мишел. — Бързо!

Шон Кинг отново се подчини.

Преследваха го петима. Всичките въоръжени, с фалшиви служебни документи и точно определена задача.

Да го хванат.

Лидерът им ги раздели и те се разпръснаха във верига на около четирийсет метра от мястото, на което го видяха за последен път.

Други двама останаха да контролират южните изходи към Сентръл Парк.

Единият от преследвачите изскочи от завоя. Ръката му стискаше пистолета в джоба на якето. Това означаваше, че може да се защитава само с една ръка.

Което изобщо не беше достатъчно.

Ритникът го улучи в челюстта и я счупи. Той рухна на колене, но въпреки това успя да измъкне оръжието си. Вторият ритник счупи китката му и дулото на пистолета потъна в пръстта. Третият го улучи в тила, на сантиметър под прешлена. Това означаваше, че щеше да се свести след няколко часа с нетърпима болка в главата, която щеше да се прибави към другата, от счупванията.

Мишел го прескочи и се понесе след следващите си жертви. Безшумно, като полъх на вятъра.

Двама от останалите се събраха за момент, огледаха се и отново се разделиха. Първият тръгна на северозапад, а другият — в обратна посока. На няколко крачки от там вторият се размина с някакъв висок тип, облечен с дълго палто и нахлупена на главата бейзболна шапка. Нещо в походката му се стори познато, но вече беше късно. Юмрукът на непознатия потъна в бъбрека му. Той се преви надве от силната болка, а миг по-късно се озова на земята, повален от светкавичен ритник в челюстта. Лицето му започна да се подува още преди да изгуби съзнание.

Мишел продължи напред, измина няколко крачки и вдигна микрофона, закрепен на китката си.

— Шон, къде си?

— На стотина метра от Сентръл Парк — Юг, където са файтоните.

— Не отивай там, защото вероятно те чакат. Продължавай към Кълъмбъс Съркъл, но без да напускаш парка.

— При теб как е?

— Двама отстранени, но има още няколко.

В същия миг тя усети нещо и отскочи встрани, но не достатъчно бързо. Ударът пропусна челото й, но попадна в ухото. Тя успя да се отмести, потърси опора в асфалтовата настилка и рязко се завъртя, прехвърляйки цялата си тежест върху десния крак. Ритникът й попадна в лявото коляно на нападателя.