Водачите на лимузини се бяха наредили около въртележката за багажа с големи табели в ръце. Шон се напрегна в мига, в който обектът махна към един от тях. На белия картон, който едрият мъж държеше, беше изписано името на пътника.

Мистър Ейвъри?

Двамата се насочиха към изхода. Шон ги последва, като бързо огледа стоянките за таксита, пред които се извиваха внушителни опашки. Ейвъри и шофьорът му крачеха към насрещния паркинг, където обикновено чакаха служебните лимузини.

Беше време за действие.

Шон се насочи с решителна крачка към близката опашка, извади служебната карта и я размаха пред очите на униформения служител, който се грижеше за реда. Направи го бързо и уверено, позволявайки на човека само да зърне златната значка.

— ФБР — обяви той. — Това такси ми трябва за проследяването на заподозрян.

Уловили блясъка на значката, хората на опашката се отдръпнаха, а униформеният дори му отвори вратата.

— Хайде, иди да го хванеш — подхвърли той.

— Няма начин да го изпусна — отвърна с усмивка Шон, въпреки че се чувстваше гадно.

Таксито потегли и той набързо инструктира шофьора. Не след дълго напуснаха района на летището и се залепиха зад черния линкълн. Шон си записа номера му, просто за всеки случай. Поеха по Дълес Тол Роуд. Местността бе известна още като „Източната Силиконова долина“ поради многобройните компютърни фирми, разположени в нея. Шон знаеше, че освен тях тук се намираха и офисите на много компании, които работеха за Министерството на отбраната или за разузнаването. Няколко от бившите му колеги от Сикрет Сървис се бяха установили тук и правеха големи пари като частни бизнесмени.

Колата пред тях напусна магистралата и пое на запад. Таксито я последва. Не след дълго линкълнът отби и спря пред някаква офис сграда. Шон нареди на шофьора да спре и му подаде банкнота от двайсет долара.

— Върши си работата — поклати глава човекът. — Нали се грижиш за нашата сигурност?

Леко засрамен, Шон прибра банкнотата и започна да оглежда сградата. Веднага разбра, че тя не е собственост на една компания, а по-скоро дава подслон на няколко фирми. Това беше проблем, но той нямаше друг избор, освен да продължи. Отлично знаеше, че шансът в подобни случаи се появява само веднъж и трябва да бъде използван.

Линкълнът плавно потегли, а Ейвъри се насочи към входа. Шон стигна до фоайето в момента, в който обектът влизаше в асансьора. Беше единственият пътник в кабината. Зад мраморния плот до вратата стърчеше униформен охранител.

— Външните посетители се регистрират тук, сър — подхвърли мъжът.

Шон тръгна към него и бръкна за портфейла си. Изпусна го на крачка от плота и се наведе да го вдигне. Сръчно размести картите в него, връщайки ги на обичайните им места. После се изправи и погледна към асансьора. Ейвъри беше спрял на шестия етаж.

Кабината започна да слиза.

Обърна се към униформения служител и подхвърли:

— Може и да не ми повярвате, но не съм от тук и май съм се загубил.

— Случва се — сухо отвърна човекът, очевидно недоволен от обяснението.

— Търся „Крайтън Корпорейшън“, която трябва да е някъде тук, но секретарката ми явно е объркала адреса.

— „Крайтън“? — сбърчи вежди охранителят. — Никога не съм я чувал, но със сигурност не е в тази сграда.

— Знам само, че е на шестия етаж.

— Единствената компания на шестия етаж е БИК — поклати глава мъжът.

— БИК? Това изобщо не ми звучи като „Крайтън“.

— Абсолютно.

— „Крайтън“ работи в областта на разузнаването. Държавни поръчки.

— Повечето фирми в района са такива. Всички чакат доларите на Чичо Сам. Иначе казано, паричките от моите данъци.

— Много добре те разбирам — ухили се Шон. — Окей, благодаря.

Обърна се, после спря и подхвърли:

— БИК ли каза? Като онези производители на химикалки?

— Няма нищо общо — поклати глава човекът. — Става въпрос за Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън.

— Бънтинг ли? Това не беше ли един играч на бейзбол, който по-късно стана сенатор?

— Вероятно имаш предвид Джим Бънтинг от Кентъки. Но той вече е пенсионер.

Усетил, че търпението на униформения се изчерпва, а подозренията му се усилват, Шон побърза да добави:

— Е, добре, време е да вървя, защото ще пропусна срещата си. — Измъкна джиесема си и добави: — Но първо ще вдигна скандал на тъпата си секретарка!

— Приятен ден, сър.

Шон излезе навън и набра Мишел.

— Най-накрая имаме пробив! — тържествуващо обяви той.

41

— Кога? — попита с треперещ глас Питър Бънтинг. Седеше зад огромното си бюро и притискаше слушалката до ухото си. Току-що го бяха информирали за убийството на Карла Дюкс в собствения й дом.

— С какво разполага полицията? Има ли заподозрян? Човекът насреща отговори.

— Добре, ясно. Искам да ме информираш в мига, в който научиш нещо.

Бънтинг лично беше избрал Карла Дюкс за позицията директор на „Кътърс“. Двамата се познаваха отдавна. Не бяха близки приятели, но той я уважаваше заради отличните й професионални качества. Сега обаче се оказа, че неволно я беше тласнал към смъртта.

Реши да използва телефона, вместо да се разходи до сградата с пицарията.

Джеймс Харкс вдигна на второто позвъняване.

— Какво става, по дяволите? — попита Бънтинг.