Читаем Шантарам полностью

Гъвкавата търпимост на обитателите на бордеите, които приютяваха в колибите си хора от всякаква каста, раса и здравословно състояние, рядко се простираше върху прокажените. Местните съвети и уличните комитети не понасяха дълго присъствието им. Вдъхващи страх и отбягвани, прокажените се обединяваха в подвижни бордеи, които само за час изникваха върху всяко открито пространство, което успяваха да намерят, и се вдигаха безследно оттам още по-бързо. Понякога се настаняваха за няколко седмици край сметища и отблъскваха местните клошари, които бяха против нашествието им. Друг път установяваха лагера си на някое мочурливо празно място или на бунище за промишлени отпадъци. Когато за пръв път ги посетих през онзи ден заедно с Абдула, открих, че са вдигнали опърпания си подслон върху ръждивите камъни на железопътно депо край предградието Кар.

Бяхме принудени да паркираме мотора и да влезем в територията като прокажените — през дупки в оградите и през канавки. Ръждивото плато беше депо за повечето влакове по градския маршрут и по-малко товарни вагони, изнасящи от града продукция и промишлени стоки. Зад него имаше сгради с канцеларии, складове и ремонтни помещения. По-нататък се простираше обширна маневрена площ — открито пространство с десетки железопътни линии и съединенията им. Високи огради от бодлива тел ограждаха мястото.

Отвъд тях бяха оживената търговия и уютът на предградието Кар — улично движение и градини, балкони и пазари. Вътре — пустиня на функциите и системите. Нямаше растения, животни, нямаше хора. Дори преминаващите влакове бяха влакове призраци, маневриращи от спирка на спирка без персонал и без пътници. А по-нататък беше бордеят на прокажените.

Те бяха завзели четириъгълно празно пространство между линиите, където бяха вдигнали колибите си. Никоя от тях не беше по-висока от гърдите ми. Отдалече приличаха на малки палатки на военен бивак, обвити в пушека на готварските печки. Но щом ги приближихме, забелязахме, че пред тяхната отблъскваща убогост колибите в бордея, където живеех, изглеждаха солидни и удобни постройки. Тези бяха стъкмени от парчета картон и пластмаса, крепени от разкривени клони и вързани с тънка връв. Можех да разпердушиня целия лагер с една ръка и това нямаше да ми отнеме и минута, ала въпреки това тук живееха трийсет мъже, жени и деца.

Влязохме в бордея необезпокоявано и стигнахме до една колиба в средата. Хората стояха и ни гледаха, но никой не проговори. Трудно бе да не ги погледнеш, а когато погледнах, ми беше трудно да не се втрещя. Някои от тези хора нямаха носове, повечето нямаха пръсти, краката на мнозина бяха омотани в кървави бинтове, а при някои болестта бе в толкова напреднал стадий, че устните и ушите им бяха окапали.

Не зная защо — може би заради цената, която жените плащат за красотата си — но обезобразяванията изглеждаха по-отвратителни при жените, отколкото при мъжете. Мнозина от мъжете имаха дръзко, дори наперено излъчване, някаква бойка грозота, която сама по себе си бе пленителна. Но свенливостта на жените изглеждаше като малодушие, а гладът — хищен. При многото деца, които видях, болестта не личеше — те изглеждаха силни и съвсем здрави, макар и мършави. А се трудеха упорито — всички деца. Малките им пръстчета хващаха всичко за цялото племе.

Бяха ни видели, че идваме, и вестта сигурно се беше разнесла, защото когато доближихме колибата, един мъж изпълзя от нея и се изправи да ни поздрави. Две деца моментално се втурнаха да го подкрепят. Той беше съвсем дребен, едва стигаше до кръста ми и тежко обезобразен. Устните и долната част на лицето му бяха изядени и бе останала твърда възлеста буца от тъмна плът, която се спускаше надолу от бузите до челюстта му. Самата челюст бе оголена, както и зъбите, и венците, а на мястото на носа му зееха дупки.

— Абдула, синко — рече той на хинди. — Как си? Ял ли си?

— Добре съм, Ранджитбай — отвърна Абдула почтително. — Доведох този гора да се срещне с теб. Току-що хапнахме, но ще пием чай, благодаря.

Децата ни донесоха столчета и седнахме навън пред колибата на Ранджит. Наоколо се събра малка тълпа от насядали по земята или прави хора.

— Това е Ранджитбай — каза ми Абдула на хинди, като говореше високо, така че всички да го чуят. — Той е шефът тук, най-старият в бордея на прокажените. Той е кралят тук, в този клуб на кала топис.

Кала топи означава „черна шапка“ на хинди и е израз, с който понякога наричат крадците — заради шапките с черна лента, които осъдените крадци са били принудени да носят в бомбайския затвор на „Артър Роуд“. Не бях съвсем сигурен какво точно има предвид Абдула, но Ранджит и останалите прокажени го приеха добре — усмихнаха се и повториха думите няколко пъти.

— Здравей, Ранджитбай — казах аз на хинди. — Казвам се Лин.

— Аап доктор хаин? — попита той. Доктор ли си?