Читаем Шантарам полностью

— Няма пари в Нова Зеландия, Прабу — казах му, докато се прибирахме. — Няма семейство, което да помогне, няма приятели, няма и помощ от посолството.

— Няма пари?

— Няма.

— И не можеш да вземеш още? Отникъде?

— Не — отвърнах и събрах малкото си багаж в раницата.

— Това много сериозни неприятности, Лин, извинявай, че ти го казвам в насиненото надраното лице.

— Знам. Според теб можем ли да продадем часовника ми на управителя на хотела?

— Да, Лин, аз мисля съм сигурен. Много хубав часовник. Но мисля той няма да ни даде голяма справедлива цена. В такива работи индийски бизнесмен прибира си религията в задния джоб и много силно с тебе се пазари.

— Няма значение — отвърнах и щракнах закопчалките на раницата. — Стига да може да покрием сметката и да хванем нощния влак за Бомбай, за който говореше. Хайде, стягай си багажа и да вървим.

— Това много, много, много сериозни неприятности — каза той, щом затворихме стаята за последен път и тръгнахме по коридора. Без пари лоша работа в Индия, Лин, ти казвам.

Намръщената му физиономия и присвитите устни не изчезнаха чак до Бомбай. С парите от продадения часовник успях да платя хотела в Аурангабад, останаха ми и за два-три дни в Къща за гости „Индия“ в Бомбай. След като оставихме багажа в любимата ми стая, аз изпратих Прабакер до малкото фоайе на хотела, като напразно се мъчех да съживя малкото чудо на прекрасната му усмивка!

— Ще оставиш всичките тия нещастия на моя грижа — каза той, съвсем сериозен. — Ще видиш, Лин. Аз тебе направя щастлив резултат.

Сподирих го с поглед как слиза по стълбите, а после чух управителя, Ананд, да ми подвиква дружески на марати.

Обърнах се с усмивка и се заприказвахме на марати. След шестте месеца на село можех да говоря с прости, ежедневни разговорни фрази, въпроси и изречения. Скромно постижение, но Ананд очевидно остана много доволен и учуден. След неколкоминутен разговор той извика всички колеги — управители и камериери — да ме чуят как говоря на техния език. Всички те също реагираха с радост и почуда. Познаваха чужденци, които говореха слабо хинди, дори и такива, които го говореха добре, но никой от тях не беше срещал чужденец, който може да разговаря с тях на собствения им любим марати.

Разпитаха ме за село Сундер — никога не бяха чували за него. Разговаряхме за ежедневието, което те добре познаваха от собствените си села и си представяха идилично в спомените. След като поприказвахме, се върнах в стаята си. Едва бях затворил вратата, когато по нея предпазливо се почука.

— Извинете, моля. Прощавайте, че ви безпокоя. — Гласът принадлежеше на висок и слаб чужденец, може би немец или швейцарец, с рядка брада на продълговатото лице и руса коса, прибрана в дебела плитка. — Чух ви, че говорите с управителя и камериерите, и… Ясно е, че сте от много време в Индия… и… Хашиш. Ние с приятелката ми току-що пристигнахме и искаме да купим хашиш. Вие… Може би знаете откъде можем да си купим хашиш, без никой да ни издаде и без неприятности с полицията?

Знаех, разбира се. До края на нощта им помогнах също да сменят пари на черно без риск да ги издадат. Брадатият германец и приятелката му останаха доволни от сделката и ми платиха комисионна. Черноборсаджиите — приятели на Прабакер и негови хора на улицата, се зарадваха, че съм им довел нови клиенти и също ми платиха комисионна. Знаех, че на всяка улица в „Колаба“ ще има и други чужденци, които не искат да се минат. Този разговор на марати с Ананд и камериерите в хотела, случайно дочут от двамата немци, ми беше подсказал как да оцелея в града.

По належащ проблем обаче беше туристическата ми виза. Когато Ананд ме регистрира в хотела, ме предупреди, че е изтекла. Всички хотели в Бомбай трябваше да поддържат регистър за гостите — чужденци със записани номера на валидни визи за всяко чуждо име и паспортен номер. Този регистър бе известен като Си-формуляр и полицията ги следеше много внимателно. Пресрочването на визата беше сериозно престъпление в Индия. Понякога за това наказваха със затвор до две години, а полицията налагаше тежки глоби на хотелските служители, които си позволяваха нередности със Си-формуляра.

Ананд ми го обясни сериозно, преди да запише цифрите и да ме регистрира. Той ме харесваше. Беше от Махаращра, а аз бях първият чужденец, който разговаряше с него на марати. Веднъж можеше да наруши правилата заради мен, но ме предупреди незабавно да отида в Отдела за регистрация за чужденци в полицейското управление и да се погрижа за удължаване на визата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Адмирал Советского Союза
Адмирал Советского Союза

Николай Герасимович Кузнецов – адмирал Флота Советского Союза, один из тех, кому мы обязаны победой в Великой Отечественной войне. В 1939 г., по личному указанию Сталина, 34-летний Кузнецов был назначен народным комиссаром ВМФ СССР. Во время войны он входил в Ставку Верховного Главнокомандования, оперативно и энергично руководил флотом. За свои выдающиеся заслуги Н.Г. Кузнецов получил высшее воинское звание на флоте и стал Героем Советского Союза.В своей книге Н.Г. Кузнецов рассказывает о своем боевом пути начиная от Гражданской войны в Испании до окончательного разгрома гитлеровской Германии и поражения милитаристской Японии. Оборона Ханко, Либавы, Таллина, Одессы, Севастополя, Москвы, Ленинграда, Сталинграда, крупнейшие операции флотов на Севере, Балтике и Черном море – все это есть в книге легендарного советского адмирала. Кроме того, он вспоминает о своих встречах с высшими государственными, партийными и военными руководителями СССР, рассказывает о методах и стиле работы И.В. Сталина, Г.К. Жукова и многих других известных деятелей своего времени.Воспоминания впервые выходят в полном виде, ранее они никогда не издавались под одной обложкой.

Николай Герасимович Кузнецов

Биографии и Мемуары