Читаем Sedmiyat pechat полностью

друг мъжки глас, но никой не се показа. Човекът с Калашников застина за момент на полянката пред

храста, каза нещо на някой, когото не виждаха, и отново пое напред, в храсталака.

Двамата бегълци останаха неподвижни, с молитва на уста, опасявайки се да не би да се появят други

преследвачи. Дочуха нови гласове, сега отдясно, сякаш ловджийската хайка току-що ги беше

подминала, без да ги забележи. Откъслечните реплики между непознатите звучаха все по-приглушено и

Томаш въздъхна с облекчение.

- Отиват си - прошепна толкова т ихо, че самият едва се чу.

- Да - отвърна му тя също т олкова т ихо.

- Разбра ли какво си казваха?

- Търсят ни.

- Но вече ни изгуб иха. Може би е по-добре да се възползваме и да избягаме в обрат ната посока.

- Не. Те знаят, че се крием.

- Така ли?

- Да. Говореха си за това.

- Но какво да правим?

- Да стоим м ирно. Ако се размърдаме и се разшумим , вед нага ще ни намерят.

Млъкнаха и останаха неподвижни. Копнееха да напуснат скривалището си, но бяха сковани от страха

и не можеха да помръднат. Отекващите наблизо гласове потвърждаваха, че преследвачите им

продължават да претърсват зоната, а шумът оглася ше гората, сякаш проверяваха всяко кътче в гората.

Внезапно звуците спряха и мъжете започнаха диалог.

- Ще се върнат назад - прошепна Надежда, която следеше разговора.

Веднага след това гласовете наистина станаха по-високи и двамата бегълци отново затаиха дъх.

Усетиха някой да се приближава и се вцепениха, питайки се дали сърцата им щяха да издържат на

повторното преминаване на преследвачите. Чуха шума от разгръщаните клони и изведнъж пред очите

им застанаха нечии крака. На половин метър от храста се виждаше обърнат надолу Калашников.

Непознатият също носеше дънки, но беше по-набит от предишния. Мъжът спря за миг толкова близо до

тях, че виждаха само краката и корема му; горещо поже- лаха да се отдръпне колкото е възможно по-

бързо.

Но непознатият остана на мястото си. До него се появи още един човек; двамата се заоглеждаха ту на

една, ту на друга стра на, сякаш бяха объркани. Внезапно вторият мъж клекна и надникна под храста.

Видя ги.

- Вот они - извика руснакът.

Ужасен, Томаш едва не изскочи иззад храста. Но краката не го държаха, отмалели като сварени

спагети, така че дори няма ше сила да реагира.

Около храста настана истински ад. Двамата непознати от полянката обърнаха калашниците към

укритието; появиха се още дула на оръжия, някои се промушиха в листака и един глас изрева:

- Выходите оттуда! - заповяда той. - Быстро!

Надежда трепереше от ужас.

- Искат да излезем оттук - преведе тя.

Като сомнамбул, с притъпени сетива, Томаш дръпна клони те и помогна на рускинята да излезе.

Докато се изправяше, някой стовари юмрук в корема му. Томаш се преви одве и рухна на земята.

- Ето ты геолог? - излая заплашителен глас.

Усети дулото да се залепва за тила му. Минаха няколко се кунди, докато възстанови дишането си.

- Не разбирам руски - каза той на английски. Устата му беше пълна с пръст.

Чу женски стон, биеха Надежда. Последваха нови въпроси на руски. Момичето отговаряше между

хълцанията.

„Това е краят―, помисли си Томаш.

Руснаците и крещяха и тя отговаряше през плач. После се обърнаха отново към него, дръпнаха косата

му назад, някой залепи уста на ухото му и извика още нещо на руски. Непозна тият го опипа, намери

джобовете, пребърка го и извади каквото намери. После пусна главата му и Томаш отново усети дулото

в тила си. Чу някакъв разговор и след малко останалите мъже се отдалечиха на няколко метра, сякаш не

искаха да участват в онова, което щеше да последва.

„Ще ме разстрелят―, разбра с ужас.

Надежда хълцаше. C крайчеца на окото си Томаш видя, че и тя беше повалена на земята, със забит

Калашников в тила. Настана тишина.

Силен пукот отекна край Томаш и оглуши дясното му ухо. Обърна глава и потресен, видя, че главата

на Надежда бе раздробена. Пръски кръв и мозъчна тъкан се смесваха на земята с косите с цвят на мед.

Дулото бутна главата му напред, при което челото му се удари в земята. Томаш си помисли в този

миг, че всичко е свършило. Щяха да стрелят. Натискът на тила му изчезна и без да раз бира какво става,

усети, че мъжът се навежда зад гърба му и отново приближи уста до ухото му.

- Върви си, португалецо - каза непознат ият на английски. - Върви си и никога вече не се връщай.

Мъжете се размърдаха и за секунди поляната опустя. Разтреперан от шока, Томаш бе обзет от чувство

за нереалност. Питайки се дали всичко това не беше само кошмар, се надигна и седна на земята. Мъжете

наистина бяха изчезнали, оставяйки портфейла и паспорта в краката му.

Тогава невярващите му очи се спряха на окървавеното безжизнено тяло на Надежда, проснато на

влажната земя като счупена кукла, и заплака.

XXV