Читаем Речният бог полностью

Гонитбата се пренесе из цялата лагуна; превръщайки се в някакъв сложен и неразбираем танц, в които галерите се въртяха на всички страни, а изплашените до смърт животни бягаха пред тях, гмуркайки се или, напротив, излизайки на повърхността, за да избълват облаци пара над главите си, да изсумтят страховито и да се потопят отново. Но всеки път те се задържаха все по-кратко под водата, изскачаха все по-често на повърхността, защото дробовете им се изпразваха и зверовете не смогваха да ги изпълнят докрай, преди преследващите галери да ги настигнат, принуждавайки ги да се гмурнат отново. През цялото това време бронзовите гонгове на кърмата на всеки кораб не замлъкваха и звънът им се сливаше с възбудените викове на гребците и подканванията на кормчиите. Наоколо беше неописуема врява и суматоха и дори аз установих, че викам и крещя като най-кръвожадните ловци край себе си.

Танус беше насочил вниманието си върху първия хипопотам, който се оказа и най-големият. Дори не поглеждаше към женските и по-младите самци, които се показваха на не повече стрела разстояние от лодката ни, и неотстъпно преследваше огромния звяр при всичките му смени на посоката, като при всяко негово появяване на повърхността го застигахме все повече и повече. При цялото си вълнение не можех да не отдам заслуженото на умението, с което младежът направляваше „Дъхът на Хор“, както и начина, по който екипажът реагираше на всеки негов знак. Хората, които командваше, винаги се справяха добре. Пък и как иначе би могъл да се изкачи толкова бързо до такъв висок пост, след като нито разполагаше с богатство, нито имаше влиятелен покровител. Всичко, което бе постигнал, дължеше единствено на себе си и въпреки опитите на скритите му врагове, които му поставяха капани на всяка крачка, продължаваше да си пробива път напред.

Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността на не повече от тридесет крачки от нашите лъкове. Блестеше на слънцето и плашеше с огромното си черно туловище; от широките му ноздри излизаха кълба пара като на онова създание в подземния свят, което изтръгва и разкъсва сърцата на провинилите се пред боговете.

Танус веднага грабна една стрела и я пусна по посока на звяра. За сетен път Ланата изсвири злокобната си песен и стрелата полетя напред. Още докато свистеше във въздуха, тя бе последвана от втора, от трета. Тетивата жужеше като струна на лютня, а стрелите една след друга се забиваха в целта. Хипопотамът изрева, щом те потънаха наполовина в широкия му гръб, и отново се гмурна под водата.

Стрелите за този лък бяха измислени от мен. Бях махнал перцата им и на тяхно място бях закачил плавки от баобаб, каквито рибарите използват за мрежите си. Така бяха прикачени към стрелата, че да не мърдат при полета, но щом животното се потопи, да се отлепят от нея и да останат по повърхността на водата. Бях ги привързал за бронзовото острие на стрелата с тънък ленен конец, който се усукваше около пръчката, но се развиваше веднага щом плавката се откачеше. Така че сега, когато хипопотамът заплува под водата, трите малки плавки изхвръкнаха на повърхността и го последваха. Бях ги боядисал в яркожълто, така че да привличат погледа и по тях лесно да се определя местоположението на животното, дори и да се намира в дълбините на лагуната.

Така Танус можеше да предвиди всеки опит на звяра да се отскубне и щом се покаже на повърхността, „Лъхът на Хор“ все го пресрещаше и върху лъскавия му черен гръб отново се изсипваше дъжд от стрели. След хипопотама се образуваха гирлянди от малки жълти коркчета, а водите около него почервеняваха от кръв. Въпреки дивата страст, обзела всеки в този миг, не можех да не изпитвам съжаление към раненото животно всеки път, щом то се покажеше ревящо на повърхността, където отново го връхлитаха свистящи смъртоносните стрели. Но съчувствието ми към жертвата ни в никакъв случай не се споделяше от младата ми господарка, която бе застанала сред най-голямата блъсканица на галерата и пищеше едновременно от страх и от удоволствие.

Хипопотамът се показа над водата досами галерата ни, но този път се беше обърнал срещу „Дъхът на Хор“, който го настигаше. Челюстите му се разтвориха толкова широко, че чак гърлото му се виждаше — истински тунел от яркочервена плът, който спокойно можеше да погълне цял човек. Огромните зъби, които стърчаха из устата му, спряха дъха ми и при вида им потръпнах. Със зъбите на долната челюст животното се справяше с по-здравите и жилави стъбла на тръстиките. Отгоре също се показваха лъскави бели остриета, дебели колкото китката ми, които биха могли да разкъсат корпуса на „Дъхът на Хор“ със същата лекота, с която аз бих отхапал от пшенична питка. Скоро ми се беше случило да изследвам трупа на една селянка, която, както рязала тръстики на брега, имала нещастието да смути спокойствието на женски хипопотам с новородено. Жената беше разсечена на две с такава прецизност, сякаш я бяха рязали с най-фино бронзово острие.