Читаем Речният бог полностью

— Но? Но какво, Таита? — искаше да знае тя. — Защо ми говориш така и ми се мусиш в най-щастливия ден?

Лека-полека я обземаше гняв, устата й увисваше надолу, а в очите й напираха сълзи.

— Не искаш да ни помогнеш, така ли? Забрави ли всичките обещания, които си ми давал през годините?

Тя се приближи до мен и предизвикателно долени лицето си до моето.

— Господарке, моля те да не говориш такива неща. Не заслужавам подобни обвинения. Не, ще ме изслушаш! — Сложих пръста си върху устните й, за да не избухне отново. — Не става дума за мен. А за баща ти, господаря Интеф…

— Точно така. — Нетърпеливо отмести ръката ми Лострис. — Баща ми! Ти ще отидеш при него и ще му говориш, както си му говорил винаги, и всичко ще бъде наред.

— Лострис — започнах аз, а това беше достатъчно доказателство в какво дълбоко отчаяние бях изпаднал, щом се обръщах към нея така фамилиарно, — вече не си дете. Не трябва да се залъгваш с детски фантазии. Знаеш много добре, че баща ти никога няма да се съгласи…

Но тя не искаше да ме слуша, не искаше да чуе истините, които щях да изговоря, и затова се опита да ме възпре, като сама излее поток от думи:

— Знам, че Танус няма богатство, да, знам го. Но той има прекрасно бъдеще. Един ден ще командва цялата египетска армия. Един ден той ще поведе войските на бой за обединението на двете царства и тогава аз ще съм до него.

— Господарке, моля те, изслушай ме! Не е въпрос единствено до богатството на Танус. Има и друго, има много други неща.

— Да не би да имаш предвид произхода му? Това ли е, което те тревожи? Знаеш много добре, че родът му е не по-малко благороден от нашия. Пианки, господарят Хараб беше равен на баща ми и негов най-добър приятел.

Твърдо беше решила да не ме слуша. Не можеше и не искаше да проумее трагедията, към която се бяхме запътили. Нито тя, нито Танус си даваха сметка за нея и може би аз бях единственият човек в цялото царство, който я знаеше.

Бях скривал от нея тази истина толкова много години и, разбира се, никога не се осмелих да я кажа и на Танус. Та как бих могъл да й обясня сега? Как бих могъл да й разкрия силната омраза, която баща й изпитваше към младежа, когото тя обичаше? Това беше омраза, породена едновременно от чувство за вина и завист, и която тъкмо заради това ставаше още по-безмилостна.

Защото господарят Интеф беше хитър и лукав. Беше способен изцяло да прикрие чувствата си от околните. Можеше да целуне онзи, когото смята да погуби, да му дава скъпи дарове и да го приспива с хвалебствията си. Той притежаваше търпеливостта на крокодила, който може да прекара с часове и дни заровен в калта там, където животните идват на водопой, за да издебне нищо неподозиращата газела. Можеше да изчаква с години, цяло десетилетие, ако трябва, но удадеше ли му се сгоден случай, нанасяше удара си бързо и неочаквано като жестокия хищник, който отнася жертвата си на дълбокото.

Лострис беше прекалено весела и жизнерадостна, за да усети ненавистта, която таеше баща й. Тя дори вярваше, че той е обичал Пианки, господаря Хараб, тъй както бащата на Танус го беше обичал него. Но пък и как ли би могла да знае истината, след като аз толкова грижливо я прикривах? В сладката си невинност девойката вярваше, че единственото, заради което баща й би се възпротивил срещу избора й, е богатството и потеклото.

— Знаеш, че е така, Таита. Танус е мой равен според списъците на благородническите родове. Това е записано в храмовите документи и всеки, който поиска, може да го види с очите си. Как би могъл баща ми да не го признае? Как би могъл ти да не го признаеш?

— Не ми е работа на мен да признавам или да отричам, господарке…

— Тогава ще говориш пред баща ми за нас, нали, мили Таита? Кажи, че ще го направиш, моля те, кажи!

Можех само да й кимна в знак на съгласие и да се помъча тя да не види безпомощността в очите ми.

Флотилията носеше богатия улов обратно към Карнак. Претоварени с кожи и осолено месо, галерите едва-едва се подаваха над повърхността. Затова и сега, срещу течението на Нил, ние напредвахме значително по-бавно, отколкото на идване, но мак ми се струваше, че летим, а сърцето ми се изпълваше със страх.

Влюбените бяха весели и жизнерадостни, че няма защо повече да крият любовта си, и уверени, че аз ще успея да премахна всички препятствия по пътя към щастието им. Не можех да си позволя да ги лиша и от този един-единствен ден на блаженство — защото знаех, че втори такъв те никога няма да изживеят заедно. Дори сега мисля, че ако имах малко повече смелост, бих намерил думите, с които сам да ги подтикна към това, от което така се бях изплашил предишната вечер. Защото никога повече нямаше да им се предостави възможност, не и след като съобщя за случилото се на господаря Интеф — колкото и да се опитвах да загладя нещата, мисията ми беше обречена. Веднъж само да научи какви са намеренията им, той щеше да застане между тях и да ги раздели завинаги.