Читаем Речният бог полностью

Майсторството на мъжете с харпуните беше наистина впечатляващо. Щом дългата, тъмна сянка на някой от бронираните гущери се плъзнеше, мълчалива и злокобна, под повърхността на зелените води, оттласквайки се с огромната си опашка, те вече бяха готови да я посрещнат. Пропускаха крокодила да мине под лодките и след това, щом главата му се покажеше от другата страна, някой от тях се надвесваше над самата му глава и нанасяше удара си.

Ударите не бяха силни: по-скоро изглеждаше, сякаш ловците само гальовно потупват зверовете с дългите си пръчки. Бронзовият накрайник беше остър като хирургически нож и целият потъваше под дебелата и защитена с огромни люспи кожа на влечугото. Ловците се целеха в задната част на врата му и толкова ловки бяха движенията им, че повечето пъти харпунът се забиваше точно в гръбначния мозък и чудовищата умираха веднага.

Но в редките случаи, когато ударът не беше точен, раненият крокодил изпадаше в такива яростни конвулсии, че имахме чувството сякаш водата изригва пред очите ни. Само с едно извъртане на харпуна металният накрайник се откачаше и оставаше забит дълбоко под бронираната кожа на звяра. Тогава четирима мъжаги грабваха въжето, завързано за него, и се мъчеха да усмирят побеснялата от болка жертва. Ако крокодилът се окажеше прекалено едър — а някои от тях на дължина бяха повече от четири пъти човешки ръст, тогава въжето се понасяше в бесен ритъм над водата, жулейки и наранявайки дланите на онези, които се опитваха на всяка цена да го задържат в ръцете си.

Случеше ли се това, дори изгладнелите тълпи на плажа прекратяваха пиршеството си, за да окуражат с викове и песни ловците, както и за да наблюдават отдалеч зрелището на борещия се за живота си крокодил и мъжете от лодките, които, ако въжето ни се скъсаше, падаха по гръб върху палубата. Но по-често въжето издържаше. Веднага щом ловците успееха да обърнат главата на влечугото към себе си, то повече нямаше как да се потопи и да заплува навътре към лагуната. Тогава въпреки бясната му съпротива звярът лека-полека биваше издърпан към кораба, където го очакваха други мъчители, въоръжени с тояги, които натрошаваха твърдия му като скала череп.

Когато убитите крокодили бяха изкарани на брега, аз също слязох от галерата, за да ги огледам. Някои от подчинените на Танус вече се бяха заели с одирането им.

Неговият полк бе получил почетното си название „гвардейци на Синия крокодил“ още от дядото на сегашния ни фараон, който също така им беше връчил знамето със Синия крокодил. Оттогава и бойните доспехи на войниците от полка се правят от люспестите кожи на тези дракони. Ако се обработят както трябва, те стават толкова здрави и издръжливи, че могат да защитят боеца както от стрела, така и от меч. От друга страна, тези брони са много по-леки от металните и понеже държат хлад, са особено подходящи за походи в пустинята. Самият Танус със своя шлем от крокодилска кожа, украсен с щраусови пера, както и с бронята си от същата кожа, грижливо излъскана и покрита с бронзови пластинки, може да внуши истински ужас у врага или пък да предизвика неудържимо желание у всяка девойка.

Докато измервах и записвах дължината и широчината на убитите крокодили и наблюдавах как специално нарочените войници ги одират, към тези страховити чудовища не изпитах и капчица от съчувствието си към изкланите преди това речни крави. Според мен никъде в природата не може да се открие по-отвратително създание, ако изключим може би отровните змии.

Погнусата, която ме обземаше все повече и повече, нарасна стократно, щом един от войниците разпори корема на най-едрото от тези гротескни същества и в калта се изсипаха смлените останки на младо момиче. Крокодилът беше погълнал наведнъж цялото му тяло от кръста нагоре. И въпреки че плътта на жертвата беше омекнала и се бе разкашкала от храносмилателните сокове, а от черепа надолу кожата се беше обелила, косата на момичето си стоеше непокътната, като грижливо сплетените плитки покриваха обезобразеното му лице. И за да бъде още по-жестока тази смразяваща гледка, около врата на момичето се виждаше огърлицата му, а по изглозганите му китки имаше гривнички от червени и сини мъниста.

Щом тези ужасии се разкриха, изведнъж се дочу сърцераздирателен писък. Една жена разбута войниците и се просна на колене край жалките останки. Започна да си дере дрехите и да нарежда:

— Детенцето ми! Мъничкото ми!

Беше същата жена, която предишния ден идва в двореца да съобщи за изчезналата си дъщеря. Служителите, които я бяха приели, бяха на мнение, че детето е било отвлечено и продадено в робство от банда разбойници, каквито тероризираха страната. Тези банди се бяха превърнали в могъща сила, като не се страхуваха да извършват грозните си деяния посред бял ден и пред самите порти на градовете. Служителите в двореца бяха отговорили на жената, че не са в състояние да направят нищо за дъщеря й, защото държавата бе безсилна спрямо тези разбойници.