Читаем Разкриване полностью

— Къде е клавиатурата? — попита Сандърс.

— Свийте ръка в юмрук.

Сандърс го послуша, във въздуха изникна сива клавиатура, която сякаш влезе в ръката му. Той я придърпа към себе си и я погледна.

— Хитро — обади се Фернандес.

— Знам и шеги — рече ангелчето. — Искате ли да чуете някоя?

— Не — отказа Сандърс.

— Много добре. Очаквам вашите команди. Сандърс се загледа в клавиатурата. Виждаха се многобройни операционни команди със стрелки и клавиши.

— Какво е това, най-сложното устройство за дистанционно управление в света ли? — попита Фернандес.

— Нещо подобно.

Сандърс намери клавиш, на който пишеше: ДРУГИ БД. Сигурно този му трябваше. Натисна го. Не стана нищо. Пак натисна.

— Входът се отваря — обяви ангелчето.

— Къде? Не виждам нищо.

— Входът се отваря.

Сандърс зачака. После осъзна, че системата на „Диджи Ком“ трябва да се свърже с далечна база данни, което отнема време.

— Свързваме… готово — обяви ангелчето. Стената на Коридора започна да се топи. Двамата видяха зейнала голяма черна дупка и зад нея нищо.

— Страшно! — каза Фернандес.

Очертаха се контурите на нов коридор. Пространствата едно по едно се запълваха и създаваха впечатление за твърди тела.

— Този изглежда различно — отбеляза адвокатката.

— Връзката е по високоскоростната линия Т-1 — каза Сандърс. — Въпреки това става много по-бавно.

Коридорът се самоизграждаше пред очите им. Този път стените бяха сиви. Пред тях се появяваше черно-бял свят.

— Няма ли цвят?

— Системата се опитва да пресъздаде опростена среда. Цветът значи бавене с допълнителни данни. Затова е само в черно и бяло.

В новия коридор се появиха осветителни тела, таван, под. След миг Сандърс попита:

— Ще влезем ли?

— Това ли е базата данни на „Конли-Уайт“?

— Да — потвърди Сандърс.

— Не знам — поколеба се Фернандес и посочи пред себе си. — Какво е това?

Право пред тях се виеше нещо като черно-бяла река от статично електричество. Тя течеше със съскане по пода и стените.

— Като че е само статичното електричество от телефонните линии.

— Редно ли е да влезем?

— Налага се.

Сандърс тръгна напред. Изведнъж се чу ръмжене. Пред тях се изпречи едро куче. Беше с три глави, които се извиваха на дълги шии във всички посоки.

— Какво е това?

— Вероятно изображение на защитата на системата им. „Чери и чувството му за хумор“, помисли Сандърс.

— Може ли да ни нарани?

— За Бога, Луиз! Това е само анимация.

Разбира се, някъде в базата данни на „Конли-Уайт“ работеше истинска контролна система. Сигурно беше автоматична, а може би имаше човек, който следеше влизането в системата и излизането от нея. Но сега беше един часът след полунощ нюйоркско време. По всяка вероятност кучето изобразяваше някакво автоматично устройство.

Сандърс продължи напред и прекрачи течащата река от статично електричество. Кучето заръмжа при наближаването му. Трите глави се завъртяха и се втренчиха в него с изрисуваните си очи. Усещането беше много особено. И все пак не се случи нищо.

Сандърс се обърна назад към Фернандес.

— Идваш ли?

Тя направи няколко предпазливи крачки. Увисналото във въздуха ангелче изостана.

— Ангелче, идваш ли?

Никакъв отговор.

— Вероятно не може да прекоси входа — предположи Сандърс. — Не е програмирано.

Запътиха се по сивия коридор. От двете страни се виждаха чекмеджета без надписи.

— Прилича на морга — каза Фернандес.

— Е, поне влязохме.

— Значи това е тяхната база данни в Ню Йорк?

— Да. Дано го намерим.

— Какво трябва да намерим?

Сандърс не й отговори. Приближи се наслуки към един шкаф, отвори го и прегледа папките.

— Строителни визи — каза той. — За някакъв склад в Мериланд или нещо подобно.

— Защо няма надписи?

В същия миг Сандърс забеляза, че по сивите повърхности бавно започват да се очертават етикети.

— Май трябва повечко време. — Сандърс се огледа във всички посоки, за да провери надписите. — Така. Сега вече е по-добре. Личните дела са на тази стена, ето тук.

Той тръгна покрай стената и отвори едно чекмедже.

— Уф! — изпъшка Фернандес.

— Какво?

— Идва някой! — каза тя с променен глас.

В дъното на коридора Сандърс зърна сива фигура. Все още беше много далече, за да различи подробностите. Но беше ясно, че силуетът върви право към тях.

— Какво ще правим?

— Не зная — призна Сандърс.

— Може ли да ни забележи?

— Нямам представа. Едва ли.

— Значи ние го виждаме, а той — не?

— Не знам.

Сандърс трескаво мислеше. Чери бе монтирал още една виртуална система в хотела. Оттам вероятно можеха да ги забележат. Но програмистът бе добавил, че неговата система изобразява и другите потребители, като например човек, проникнал в базата данни с обикновен компютър. Тогава той не би могъл да ги види и да знае кой още е в системата.

Фигурата се приближаваше. Като че подскачаше. Вече се виждаха повече подробности: очертаваха се очите, носът, устата.

— Наистина е страшно! — прошепна Фернандес. Фигурата напредваше. Подробностите ставаха все по-ясни.

— Ама че работа! — възкликна Сандърс.

Беше Ед Никълс.