Читаем Пътувам сама полностью

Миа се сгуши в якето си и отново пресече улицата. Нямаха нищо за белия ситроен. От списъка с евентуални заподозрени не бе излязло нищо. Лудвиг и Къри бяха свършили страхотна работа със случая от Хьонефос, единият кабинет на „Марибуесгата“ беше покрит от горе до долу със снимки и бележки, но все още не бяха открили нищо. Все пак ставаше въпрос за осемстотин и шейсет служители. Почти деветстотин човека работеха в болницата. Да не говорим за всички със свободен достъп — пациенти, посетители, роднини. Хиляди хора. Видеонаблюдението също не бе хванало нищо. На времето нямаше камери в родилното отделение, само на изхода. Самата Миа помнеше, че преглежда записите с часове, без успех. Нищо. Кашони с разпити и обяснения. Лекари, сестри, пациенти, физиотерапевти, санитари, роднини, служители на регистратурата, персонал по поддръжка на чистотата. Тя лично разговаря с почти сто човека. Всички бяха еднакво отчаяни. Как бе възможно това? Как така някой ще влезе в родилното отделение и ще излезе оттам с бебе, без да го забележат. Миа помнеше в какъв възторг изпаднаха полицейските началници, когато младият швед се самоуби и така „направи самопризнание“. Бързо прекратиха разследването. Заметоха го под килима. Срам за службата. Техен дълг бе да продължат.

Миа Крюгер пак пресече улицата и влезе в един заден двор. Отдавна не бе идвала, но мястото не се беше променило. Зелената врата без табелка, скрита в невидим ъгъл на града. Почука и изчака някой да отвори. Решиха да обявят възнаграждение. Семействата на момичетата и хората, които ги подкрепят. Мунк и Миа възразиха, това само щеше да увеличи броя на несериозните обаждания, да попречи на достъпа до линиите на хора, разполагащи с важна информация, и все пак се решиха на тази крачка след консултация с адвокатите си. Да става каквото ще. Надяваха се да излезе нещо от това. Точната сума пари да примами точния човек от сенките.

На вратата се отвори малко прозорче и се показа мъжко лице.

— Да?

— Миа Крюгер — представи се тя. — Тук ли е Чарли?

Прозорчето се затвори. След няколко минути мъжът се върна. Отвори вратата и я пусна да влезе. Имаше нов пазач, не го бе виждала преди. Типичен избор за Чарли, културист, с грамадно четвъртито тяло, с татуирани бицепси, по-дебели от бедрата ѝ.

— Там е. — Мъжът посочи към помещението.

Чарли Брюн стоеше зад бара и се усмихна широко при влизането ѝ. Не се бе променил. Навярно беше поостарял и с уморен поглед, но колоритен както обикновено. Беше силно гримиран — носеше яркозелена рокля с пайети и боа на врата.

— Миа Лунния лъч — засмя се Чарли и излезе пред бара да я прегърне. — Невероятно много време мина. Как си, за Бога, girl?

— Добре — кимна Миа и седна.

В заведението имаше малко хора. Само шест-седем души, повечето в женски дрехи: леопардови панталони и високи токчета; бели рокли и дълги копринени ръкавици. При Чарли можеше да бъдеш такъв, какъвто искаш да си, тук на никого не му пукаше. Светлината бе приглушена, атмосферата — спокойна. От джубокс в ъгъла звучеше Едит Пиаф.

— Изглеждаш ужасно. — Чарли Брюн поклати глава. — Искаш ли бира?

— Имаш ли лиценз за продажба на алкохол?

— Ама недей така, girl! Тук не използваме такива грозни думи — смигна мъжът и наля бира. — Какво ще кажеш за едно малко?

— Какво значи едно малко тук през деня? — усмихна се Миа и отпи от бирата.

— Значи каквото си поискаш — намигна ѝ Чарли и избърса бара пред нея. — Да — продължи той. — Тук вече не е толкова забавно, колкото преди. Знаеш ли, остаряваме, поне Чарли остарява.

Заметна зелената боа на врата си и се пресегна към едно шише на рафта.

— „Йегер“?

Миа кимна и свали шапката и коженото си яке. Беше приятно да си вътре. На топло. Да се скриеш за миг от света. Често се бе застоявала при Чарли, когато медиите разгласиха нейния случай. Случайно бе попаднала на това място и веднага се беше почувствала у дома. Тук не я гледаха любопитни очи. Пълно спокойствие и сигурност, бяха почти семейство. Струваше ѝ се, че е било много отдавна, в някой предишен живот. Сега не познаваше никого от облечените в женски дрехи мъжете, насядали в сепарето до червената стена.

Чарли извади чаши и наля „Йегермайстер“ и на двамата.

— Наздраве, сладуранке. Радвам се да те видя пак.

— Взаимно е — усмихна се Миа.

— Ти, естествено, не си остаряла — отбеляза той. — Какви скули имаш, girl. Трябвало е да станеш модел, а не полицайка. Ама сериозно. Защо не водиш малко по-здравословен живот заради кожата си? И не е зле от време на време да слагаш малко грим, въпреки че си жена. Така, казах го. Мама Чарли винаги е откровена — смигна Чарли и се усмихна.

— Благодаря — засмя се Миа и изпразни чашата „Йегермайстер“.

Питието загря приятно гърлото ѝ.

— Ще ни донесеш ли бутилка шампанско, Чарли?

— Какво казах за викането, Линда?

Чарли се обърна към един от мъжете на масата — носеше къса розова рокля, боти, ръкавици и перлена огърлица на шията. Макар и на повече от четирийсет години, движеше тялото и ръцете си като петнайсетгодишно момиче.

— Хайде де, Чарли. Бъди добър.