Читаем Пътувам сама полностью

Микел Вол получи предложението за нова работа преди няколко месеца. Вече наближаваше четирийсетте и бе работил в „Афтенпостен“ почти дванайсет години. Щеше да е вълнуващо да започне нова работа, разбира се, а и кой знае кога щеше да получи друго предложение, но се радваше, че отказа. Последно сбогом с Паулине. Интервюира приятелка на Паулине от детската градина и родителите ѝ. Може би беше малко на границата, но не, той сметна, че става. Беше уместно. Дълбока скръб от загубата. Снимаха плачещото момиченце с букет цветя в ръката и рисунка, която бе нарисувало за Паулине. Красиво и трогателно. В пълно съответствие с призива „Бъди внимателен“ — етичният кодекс на медиите. Или не? Микел Вол въздъхна тихо и се протегна. Не му оставаше много време за сън, откакто бяха открили момичетата. Нима губеше ценностните си ориентири? Отърси се от тази мисъл и отиде в кухнята да си вземе чаша кафе. В помещенията се чуваше жужене. Отдавна не бяха работили по подобен случай, а впрочем бяха ли някога? Сериен убиец облича момичетата като кукли и ги окачва по дървета с ученически ранички на раменете. Поклати глава и отпи глътка кафе. Изглеждаше почти нереално. Случай от САЩ или евентуално от телевизията, но не и от родната му страна. Микел Вол трудно понесе гледката на множеството, излизащо от църквата. Малкият бял ковчег. Всички мрачни лица. Скръб. Последно сбогом с Паулине. Надяваше се, че е успял да спази добрия тон. Да, беше успял. Бе се получил хубав материал.

— Пак са тръгнали.

Силе пъхна глава в стаята за почивка.

— Накъде?

Микел остави чашата на бюрото и последва младата журналистка в съседната стая. Редуваха се да слушат полицейската станция ден и нощ. Опасяваха се да не изпуснат нещо.

— „Скюлерю“.

— Ново момиче?

— Трудно е да се каже. — Силе увеличи малко звука на радиото.

— Какво имаме?

Грунг влезе в стаята, неизбръснат и с леко зачервено лице, както обикновено. Редакторът очевидно също не бе спал много напоследък.

— Няколко екипа пътуват към квартал „Скюлерю“.

— „Скюлерю“ ли? Не беше ли „Дисен“?

— И на двете места.

— И в „Дисен“ ли? — попита Микел Вол. Не беше разбрал за това.

— Преди няколко минути — кимна Грунг. — Ерик и Тове вече са там.

Той пак се обърна към Силе.

— Имаме ли адрес в „Скюлерю“?

— „Велдинг Улсен“. Недалеч от училището.

— Ще го поема — вдигна ръка Микел.

— Чудесно — кимна Грунг. — Ще ни информираш своевременно, нали?

Микел Вол изтича обратно в офиса си и грабна оборудването.

— Имаме ли фотограф?

Грунг се провикна през помещението.

— Мисля, че Еспен е свободен.

— Не, той отиде в „Дисен“.

— Обади се на Нина — заръча Микел Вол и се втурна към изхода. — Помоли я да дойде направо там.

Взе асансьора до първия етаж, изтича на стоянката и хвана такси. Извади телефона си и набра номера на Ерик Рьонинг, колегата, който беше в „Дисен“.

— Ерик на телефона.

— Какво става?

— Преградили са. Тук е малък хаос. Никой, изглежда, не знае какво се случва.

— Само вие ли сте там?

— Иска ти се.

Колегата му се изсмя.

— Да, цялата трупа е тук. Миа! Миа!

За момент колегата се изгуби. После пак се чу гласът му по телефона.

— Какво става? — попита Микел Вол.

— Току-що дойдоха Мунк и Крюгер. Май ще се окажем на правилното място. Миа! Миа!

Колегата му пак се изгуби. Този път окончателно.

Микел Вол погледна към таксиметровия шофьор и го помоли да кара малко по-бързо. Надяваше се да е един от първите пристигнали, а останалите да не са в течение на тревогата, вдигната по полицейската станция. Микел се опита да се обади на колегата си, но попадна на телефонния секретар. Холгер Мунк и Миа Крюгер бяха там. Сигурно се случваше нещо значимо.

Микел Вол пристигна на улица „Вилдинг Улсен“ в „Скюлерю“ само за да открие, че полицията вече е отцепила района. Плати на шофьора, изскочи от колата и си проправи път през неголямата тълпа, вече започнала да се събира. Така се получаваше в последно време. Уж слушаха радиото, а стигаха твърде късно. Бе чул мнозина да обсъждат същото наблюдение. Толкова бавно ли реагираме? Носеха се слухове, че полицията разполага с нещо ново, други линии, но засега никой нищо не бе успял да разбере.

Микел Вол се промъкна съвсем отпред при загражденията и видя колега от „Ве Ге“.

— Какво се е случило?

— Още не знаем.

Журналистът от „Ве Ге“ запали цигара и посочи пътя.

— Мисля, че е номер три или номер пет. Една от жълтите къщи от редицата там. Никой от важните клечки още не е дошъл, само редови полицаи. Не знам какво става.

Микел Вол се огледа. В района постоянно прииждаха още хора. Видя „Ен Ер Ко“ и „Те Ве 2“. Кимаше на представителите на „Дагсависен“, когато телефонът му звънна.

— Микел на телефона.

— Грунг е. Какво имаме?

— Засега нищо, но всички са тук.

— По дяволите, толкова ли сме бавни? — тросна се Грунг.

— Трябва да сложим някого на пост.

Гласът на Грунг заглъхна. Редакторът не обичаше да му се нарежда какво да прави.

— Мунк и Крюгер са в Дисен — смени темата Микел.