Архитектурният вкус на Лангдън повече клонеше към класическия стил на музеи като Лувъра и Прадо, но докато наблюдаваше висящите над лагуната мъгла и огън, той не се сещаше за по-подходящо място от тази ултрамодерна сграда, където да се проведе събитие, организирано от любител на изкуството и иновациите, толкова ясно виждащ бъдещето.

Закрачи през мъглата към входа на музея — зловещо черна дупка в люспестата постройка. Когато наближи прага, го обзе тревожното усещане, че влиза в уста на змей.

2.

Адмирал Луис Авила седеше на бара в едно пусто заведение в непознат град. Чувстваше се напълно изтощен от пътуването — току-що беше долетял след изпълнение на задача, отвела го на много хиляди километри само за дванайсет часа. Отпи от втория си тоник и се зазяпа в пъстрите шишета зад бара.

„Всеки може да остане трезвен в пустиня, но само верният може да седи в оазис и да стиска устни“ — помисли си адмиралът.

Вече близо година стискаше устните си пред дявола. Загледан в отражението си в огледалната стена, Авила си позволи да изпита удовлетворение от образа насреща.

Той се числеше към онези средиземноморски щастливци, за които възрастта беше по-скоро предимство, отколкото недостатък. С годините острата му черна четина бе омекнала и се беше превърнала в изискана прошарена брада, огнените му тъмни очи бяха придобили ведра самоувереност, а гладката му мургава кожа бе придобила постоянен слънчев загар и се бе покрила с бръчки, придавайки му вид на човек, винаги отправил взор към морето.

Шейсет и три годишният морски офицер имаше стройно и стегнато тяло и ушитата му по поръчка униформа още повече подчертаваше внушителната му физика. В момента беше в бяло от главата до петите — царствени одежди, състоящи се от двуреден бял кител с широки черни пагони и внушителен набор от медали, бяла колосана риза с права яка и бял панталон с копринени лампази.

„Испанската армада вече може и да не е най-могъщият флот на света, обаче още знаем да обличаме офицерите“.

Адмиралът не беше носил тази униформа от години — но днешната вечер бе специална, а по-рано, докато се разхождаше по улиците на непознатия град, жените благосклонно му се бяха усмихвали и мъжете го бяха заобикаляли отдалече.

„Всички уважават хората, чийто живот е подчинен на принципи“.

— Otra tónica? — предложи му още един тоник симпатичната барманка, трийсетинагодишна, с пищно тяло и дяволита усмивка.

Авила поклати глава.

— No, gracias.

В заведението нямаше никой друг и той усещаше възхитения поглед на жената. Беше приятно отново да го гледат. „Завърнах се от бездната“.

Ужасяващото събитие, което преди пет години едва не го бе погубило, завинаги щеше да остане в тъмните дебри на ума му — един-единствен оглушителен миг, в който земята се разтвори и го погълна.

Севилската катедрала.

Сутринта на Великден.

Андалуското слънце струеше през витража и окъпваше каменната вътрешност на храма в снопове пъстроцветна светлина. Органът ликуващо гърмеше и хиляди богомолци празнуваха чудото на възкресението.

Авила коленичи пред олтарната преграда с преливащо от признателност сърце. След цял живот служба в морето най-после беше получил най-големия Божи дар — семейство. Широко усмихнат, той се обърна и погледна през рамо младата си жена Мария, която седеше на пейката. Беше в прекалено напреднала бременност, за да извърви голямото разстояние по пътеката. До нея тригодишният им син Пепе развълнувано махаше на баща си. Авила му намигна и Мария топло се усмихна на мъжа си.

„Благодаря ти, Господи“ — помисли си адмиралът, след като се обърна към олтара, за да приеме причастието.

След миг древната катедрала се разтърси от оглушителен взрив.

И целият свят изригна в огън.

Взривната вълна захвърли Авила към парапета и тялото му беше затиснато под горящи останки и разкъсани човешки части.

Когато отново дойде в съзнание, не можеше да диша от гъстия дим и в първия момент нямаше представа къде се намира и какво се е случило.

После, въпреки пищенето в ушите си, чу мъчителните крясъци. Спомни си с ужас къде е и се изправи. Каза си, че всичко това е страшен кошмар. Запрепъва се през потъналата в пушек катедрала, като заобикаляше стенещите осакатени жертви и отчаяно се опитваше да стигне до мястото, откъдето само преди секунди му се бяха усмихвали жена му и синът му.

Там нямаше нищо.

Нямаше пейки. Нямаше хора.

Само окървавени останки по покрития с пепел каменен под…

Звънчето на вратата милостиво пропъди зловещия спомен. Авила трескаво надигна чашата си и жадно отпи от тоника, за да се отърси от мрака, както беше принуден да прави толкова много пъти оттогава.

Вратата на бара се отвори и когато се обърна, той видя, че в заведението с олюляване влизат двама едри мъже. Пееха фалшиво ирландска футболна песен, върху бирените им шкембета бяха опънати зелени тениски. Явно следобедният мач беше свършил с победа на гостуващия отбор на Ирландия.

„Явно е време да ставам“ — помисли си адмиралът и се изправи. Поиска сметката, но барманката му намигна и му махна с ръка. Авила ѝ благодари и се обърна към изхода.