— Всичко ми беше противно, докато те нямаше. Е, сега ще убиеш ли Кяртан?

— Разбира се.

— Как?

— Още не знам. А може и Рагнар да го убие. Той има повече основание да го мрази от мен.

— Когато отказах да взема Свен — рече Гизела, — Кяртан се закани, че щял да ме плени и даде на войниците си. Да ме върже за кол и да остави всички да ми се изредят, а после да насъска по мен кучетата си. С Милдрит имахте ли деца?

— Един син. Но той умря.

— Моите деца няма да умират. Синовете ми ще бъдат воини, а дъщерите — майки на воини.

Усмихнах се и прокарах ръка по гръбнака й така, че тя потрепери връз мен. Бяхме завити с три наметала, но косата й бе мокра, защото тръстиковият покрив отгоре капеше. Сламеникът под нас също бе влажен и миришеше на гнило, но ние бяхме щастливи.

— Покръсти ли се, докато стоя при монахините? — попитах.

— Разбира се, че не — смръщи нос тя.

— И игуменката нямаше нищо против?

— Аз й давах сребро.

— Значи всичко е било наред.

— Не вярвам, че някой датчанин наистина е приел Христовата вяра.

— Дори и брат ти?

— Не знам какво става в неговата глава, но ние имаме много богове, а християните — само един. Как му беше името? В манастира ми го казаха, но аз забравих.

— Йехова.

— Точно така. Сякаш не ни стигат Один и Тор. Той има ли си жена?

— Не.

— Горкият Йехова.

Горкият Йехова, помислих и аз и още го мислех на следващия ден, докато под проливния дъжд, шибащ останките на стария римски път и превръщащ полетата в кал, прекосявахме река Суейл, за да поемем на север, към непристъпната крепост. Отивахме да превземем Дънхолм.

<p>Глава девета</p>

Докато излагах плана си, той изглеждаше прост — да препуснем към Дънхолм, да атакуваме с изненада и така да спечелим безопасно убежище за Гутред и отмъщение за Рагнар. Но отец Хротуерд не се даде без бой и преди да тръгнем, се състоя поредният разгорещен спор.

— Какво ще стане с мощите на блажения Кътбърт? — обърна се той към Гутред. — Ако си тръгнеш оттук, кой ще ги пази?

Хротуерд бе движен от страст. Страст, подхранвана от гнева. Познавал съм и други като него — хора, които изпадат в същински бяс заради най-лекото накърняване на нещо, което им е близко до сърцето. За Хротуерд това бе църквата и всеки, който не изповядваше християнството, се превръщаше в негов кръвен враг. Постепенно се бе превърнал в приближен съветник на Гутред, който разглеждаше религията като висша форма на магия, а него — като жрец, умеещ да борави с нея. Хротуерд действително приличаше на магьосник. Имаше разчорлена коса, щръкнала брада, пламтящ взор и невероятно гръмък глас. Не беше женен, защото се бе посветил изцяло на любимата си църква и всички очакваха, че щом Улфхер умре, той ще стане архиепископ на Йоферуик.

Гутред от своя страна бе чужд на силните страсти. По природа умерен и дружелюбен, просто искаше всички около него да са доволни и лесно се поддаваше на влиянието на Хротуерд. В Йоферуик, където повечето жители бяха християни, отецът можеше без труд да събере тълпа на улицата и Гутред, за да избегне безредици, се стараеше да му угажда. Друго любимо оръжие на Хротуерд, което той използва и в навечерието на похода ни към Дънхолм, бе гневът на свети Кътбърт. Единственият ни шанс да превземем крепостта бе изненадата, а тя изискваше бързо придвижване. Тоест налагаше се ковчегът на светията, както и главата на Осуалд и безценното евангелие да останат в Кетрехт заедно с духовниците и жените.

— Ако попаднат в ръцете на езичниците, те ще бъдат осквернени! — крещеше с пяна на уста Хротуерд. И, естествено, беше прав. Трупът на Кътбърт щеше да се лиши от златния си нагръден кръст и рубинения пръстен и да бъде хвърлен на прасетата, а евангелието от Линдисфарена, след като остане без инкрустираната със скъпоценни камъни подвързия — да бъде използвано за подпалки или за бърсане на датски задници. — Наш дълг е преди всичко да браним светините!

— Наш дълг е преди всичко да браним краля — отвърнах аз.

Свещениците веднага застанаха на негова страна и настръхнаха срещу мен. Аз бях убиец, езичник, еретик, грешник, осквернител и ако искаше да съхрани трона си, Гутред трябваше първо да се разправи подобаващо с мен. Единствено Беока се опитваше да вразуми братята си по расо, но гласът му бе твърде немощен. Те настояваха, че Гутред ще бъде прокълнат от Бога, ако изостави Кътбърт, и той изпадна в нерешителност, докато Рагнар не му се притече на помощ.

— Да скрием светеца — предложи той. Трябваше да го каже три пъти, преди да бъде чут.

— Да го скрием? — учуди се абат Едред.

— Къде? — попита презрително Хротуерд.

— Тук има гробище. Може да го заровим там. Кой ще тръгне да търси мъртвец в гробище? — Всички се вторачиха в него, а Едред понечи да възрази, но предложението бе толкова разумно, че думите замряха на устните му. — Закопайте го — продължи Рагнар, — а после отидете на запад в хълмовете и ни чакайте там.